Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

На този въпрос Ото Дитрих дава ясен и категоричен отговор: «Ако въпреки това някъде прозвучава призив за свобода, той може да дойде само от хора, които искат да действуват съобразно с една същина, която не е в съгласие с нашата национална общност, но е противоположна на нея… Такава свобода, свободата на вредителите и дребнавите, ние не искаме да дадем. Ние даваме само уистинската свобода, полезната на общносттат творческа свобода» (36–74).

Както се вижда, онези, които не желаят да сътрудничат с националсоциалистическата държава, не само че не могат да разчитат на свободата на творчеството, но веднага влизат в категорията на «вредителите и дребнавите», които по-нататък подлежат на преследване.

Италианският фашизъм третира проблемата личност — общество по същия начин. Още в първата глава на «Хартата на труда» е казано. «Италианската нация е един организъм, чиято цел, съществуване и средства превъзхождат по сила, както и по трайност тия на отделния индивид или на отделните съюзи» (36–36). Гуидо Бартолто, един от теоретиците на фашизма, в съчинението си «Фашизъм и нация» още по-определено формулира универсалистичния принцип като основен, противопоставяйки го на индивидуализма: «Разликата за нас е, че при индивидуализмаиндивидът господствува над цялото, а при универсализма цялото господствува над индивида. Между тях обаче стои корпоративизмът, при който индивид и цялото съществуват в хармония» (36–37).

Разликата между националсоциализма и фашизма е само в това, че фашизмът (Италия) се опитва все пак да създаде някаква хармония между общността и индивида посредством корпорацията, макар че това в една тоталитарната държава е абсолютно невъзможно. Тя не може да търпи никакво различие по отношение на себе си, никаква индивидуалност, дори ако става дума за индивидуалността на една корпорация. Последната ще бъде разпусната от държавата като антинародна.

Важното е, че по въпроса, държавата ли трябва да служи на индивида, или индивидът — на държавата, те са напълно единодушни; поддържат пълното и безусловно подчинение на отделния индивид на държавата и оттук извличат неговата «свобода» да работи за нея. Още през 1933г. националсоциалистът Готфрид Буен в статията «Новата държава и интелектуалците» забележително точно формулира основния принцип на тоталитаризма: «Духовна свобода? Отговорът: за държавата!» (178–71).

Независимо от изключително тежките условия, при които ителигенцията е поставена в тоталитарната държава, независимо от невъзможността да се създаде организирана опозиция и съпротива срещу нея, все пак в една или друга форма или степен рано или късно такава опозиция възниква. И това е закономерно, тъй като и най-съвършената тирания не може да изкорени мисленето. Нещо повече, самата фашистка държава, която убива, от една страна, свободомислието, от друга страна е принудена да поощрява мисленето, за да върви в крак с прогреса на демократичните държави, за да не изостава от тях. Най-малкото — за да не изостава във военната област. Но мисленето лесно преминава в свободомислие, в критика на съществуващото. Тогава именно се ражда опозиция срещу режима.

През възходящия етап от развитието на фашистката държава, когато народът фанатично вярва в нейните идеали и я следва, както беше при Хитлер до началото на войната, опозицията е пасимна, тъй като е фактически изолирана от народа, не среща никаква подкрепа у него. Тогава тя приема формата на емиграция извън страната или на «вътрешна емиграция».

До войната и в началото на войната Германия е напусната от най-талантливите поети и писатели. Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер, Томас Ман, Бертолт Брехт, Фридрих Волф, Йоханес Бекер, Оскар Мария Граф, Франц Байтскоп, Вили Бредел, Леонард Франк, Георги Кайзер, Франц Верфел; от талантливите режисьори Макс Райнхард и Курт Айснер, диригента Бруно Валтер, цигуларя Адолф Буш, композитора Курт Вайл, оперния певец Рихард Траубер; киноартистите Алберт Васерман, Ернст Дойч, Фрич — Кортнер и десетки други.

Стотици видни учени напускат страната, между които такива велики физици, лауреати на Нобеловата премия, като Алберт Айнщайн и Макс Борн.

Останалата част от интелигенцията, която по една или друга причина не може да емигрира, не попада в концентрационните лагери, минава към т.нар. «вътрешна емиграция», емиграция в себе си. Нейната съпротива не е в това, че тя работи не за фашистката държава, а за себе си, очаквайки настъпването на по-добри времена, когато отново ще може да се включи в духовния живот на обществото. От политическа гледна точка такава форма на съпротива, без да застрашава основите на фашистката държава, е все пак проява на голям нравствен героизъм. Изисква много твърдост и голяма издръжливост, затова много често, когато се изчерпят силите, вътрешната емиграция завършва със самоубийство.