Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

… Англичанинът Томас Мор описва в своята „Утопия“ страна, в която господствува справедливостта. Тази страна съвсем не приличала на Англия от онова време и все пак си схождала в много неща с нея — във всичко освен във справедливия ред.

… Много от онова, което се отнася за Германия, за което в самата Германия е забранено да се говори, може да бъде казано, като се приписва на Австрия. Съществуват много похвати, с които може да се приспи бдителността на държавата цербер» (11–36 и 37).

Предимството на такъв начин на действие е, че критикуващият винаги може да се спаси. Него могат само да го подозират, без да докажат вината му, тъй като винаги може да каже, че не е имал предвид подобно нещо и пр. Големият недостатък на тази йезуитска критика е обаче в това, че, първо, не от всички може да бъде разбрана (обикновено един тесен кръг от интелигенцията схваща за какво става дума), и, второ, проблемите все пак не са направени публично достояние. Те не са поставени в тяхната адекватна форма като проблеми, подлежащи на решаване, като програма на действие. Освен това пишещият по този начин постоянно чувствува до себе си присъствието на фашистката цензура, която с течение на времето се превръща в нещо още по-страшно — в самоцензура, предварително сковаваща творческите сили на художника. Ето как големият португалски художник Ферейра ди Кащру е описал тази парадоксална ситуация:

«Всеки от нас, започвайки да пише, поставя до себе си на работната маса въображаемия цензор и неговото невидимо, безплътно присъствие лишава литератора от всякаква самостоятелност, от всякакво вдъхновение, принуждава го да маскира своите мисли, а понякога и просто да се отказва от нея. Нас винаги ни измъчва въпросът „А ще го пуснат ли?“» (53–33).

Само онези интелектуалци съумяват да разкъсат омагьосания кръг на йезуитското мислене, които могат да изнесат публично това, което всички говорят и мислят помежду си, систематизирайки го във формата на програма и противопоставяйки го на официалната фашистка идеология. Но с това те поемат пътя на революционера, който поставя задачата на своето време по-високо от собствената си кариера и не се бои да поеме произтичащите оттук рискове. Същевременно те стават предвестници на третия етап в развитието на казионното мислене, когато тоталитарната държава е отслабнала до такава степен, че вече не представлява непосредствена опасност за физическото съществуване на отделния индивид и когато нейната близка гибел е съвсем очевидна. Тогава именно йезуитът излиза пред обществото с действителното си, частното си лице и захвърля обществената си маска като ненужна. За пръв път той започва публично да говори това, което мисли. Неговата личност от раздвоение отново минава в единство или, по-точно, възвръща своето единство: частното (истинското) лице става и обществено , а привидно «общественото» пада, защото се е изродило в маска.

Поради сгъстения ход на събитията (да не забравяме, че нацисткият режим просъществува само 12 години и 4 месеца!) Германия не мина този етап. Чудовищната преса на войната даваше морално право на терористичния апарат на държавата — гестапо и СС — да се разправят безпощадно с всякаква форма на опозиционност. Освен това в огъня на една напрегната война попрището на интелектуалния труд далеч не можеше да бъде централен терен за борба против режима. В такива условия военно — превратаджийската форма е най-подходяща и ефикасна. Затуй критическата енергия се изля в един опит за преврат от 20 юли 1944г.

Третият етап от разлагането на казионното мислене в неговата класическа форма преживява единствената оцеляла след войната фашистка страна — Франкова Испания. Ние бяхме съвременници на онзи краен предел на разложение на тоталитарната фашистка държава, когато тя прави отчаяни усилия да мине без сътресение от диктатурата към представителните форми на демокрацията. На този етап интелигенцията, опирайки се на онези обществени слоеве, които са последователни противници на фашистката държава, застава открито срещу нея, надраствайки своето йезуитско битие. Йезуитът става революционер или, по-точно, демократ, защото рисковете вече не са толкова големи.

В духовната област фашистката държава е авторитарна. Защото висш принцип на мисленето в нейната свирепо централизирана бюрократическаа йерархия става авторитетът, вярата в неговата безусловна правота. Тя приема авторитета за върховен критерий на истината: не авторитетът зависи от истината, а обратно — истината зависи от авторитета.