Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Мълчаливо се приема, че колкото по-високо стои дадена инстанция в системата на бюрократическата йерархия, толкова по-безпогрешно мисли тя и с толкова по-голямо основание претендира, че притежава истината. В съответствие с това най-висшата инстанция, която съсредоточава в ръцете си цялата власт, претендира да притежава абсолютната истина, изключваща спорове и съмнения. Тя се превръща в своеобразен категоричен императив, изискващ безусловна вяра и подчинение. Във тази вяра самата инстанция не може да съществува. Тази черта е така свойствена на тоталитарната фашистка държава, че след 20 юли 1944г. Фрайслер, представителят на т.нар. «Народен съд», ще предложи да се оформи като юридически закон преследването на лица, които изказват по някакъв начин съмнение във фюрера и неговата крайна победа. По силата на този закон много хора ще отидат в концентрационните лагери или направо ще заплатят с живота си лукса да се съмняват, да бъдат скептични.

И все пак, когато се говори за авторитарния начин на мислене като съществено важна особеност в духовния живот на фашизма, следва да се направи едно уточнение. Авторитарният начин на мислене, взет сам по себе си, не е специфичен за фашистката държава. Авторитарен на мислене има всяка монархия, всяка олигархична система на управление, всяка щогоде цялостно изградена бюрократическа йерархия, К. Маркс още в «Към критика на Хегеловата философия на правото» разкри пряката връзка между бюрократическата йерархия и авторитарната форма на мислене (71а-263). Новото, «оригиналният» принос на фашизма в тази област, е именно тотализирането, универсалното разпространение на този начин на мислене не само върху държавните институции и органи, но и върху цялото гражданско общество, неговите масови организации и формации, чак до индустрията, където собствениците бяха провъзгласени за «фюрери» на фабриките, заводите, учрежденията и пр. «Фюрерският принцип» беше въздигнат в ранг на основен ръководен принцип за целия политически, стопански и духовен живот на Третия райх и беше юридически закрепен като закон.

В Италия под друга форма — чрез изискването на подчинение — получи универсално разпространение авторитарният начин на мислене.

В тоталитарната система не може да има истински политически авторитет. Последният предполага демократично общество, в което отделните личности се конкурират при равни условия и всеки, който е по-способен, има възможността да победи, да се наложи. Той предполага общество, в което талантът винаги побеждава посредствеността и бездарието.

Във фашистката държава поради строго йерархичната структура «авторитетът» зависи от властта, която личността концентрира в ръцете си, а не от нейните делови и интелектуални качества. Но понеже самата власт зависи от висотата на поста в бюрократическата йерархия, оттук следва, че «авторитетът» е пряка функция на заемания пост. Иначе казано, не е важно какви качества и какъв ум има лицето, важното е какъв пост заема. Не е интересно също как тази личност е успяла да се изкачи на съответното стъпало и заслужава ли да бъде там, или не. Приема се, че щом тя е на това стъпало, тя притежава необходимите качества. Системата безусловно налага висшестоящата инстанция за по-умна и по-справедлива от низшите. Това е фундаментален принцип на всяка бюрократична йерархия. Без него тя не може да усъществуват.

Тези специфични особености на тоталитарната държава я разкриват като особено реакционна и ретроградна политическа система.

Същевременно тя ни дава ключа към разгадаването на една друга важна нейна особеност: липсата на личности, на големи граждани, които имат своята обществена тежест независимо от държавата.

В условията на традиционната либерална демокрация, особено през нейния класически период, личности, представляващи гражданското общество пред държавата, могат да съществуват. Те могат да бъдат писатели, артисти, учени или политици в опозиция. Благодарение на своите заслуги към науката, литературата или изкуството и пр., с една дума, към гражданското общество, което при буржоазната демокрация има известна автономност спрямо държавата, те имат политическа тежест. Затова могат да се застъпват пред държавата за отделни хора или група, да осъждат държавата и държавните ръководители, да изобличават машинациите или престъпленията на нейните институции и пр. Такива личности в наше време бяха: в САЩ — Айнщайн, в Англия — философът Бъртранд Ръсъл, във Франция — Ромен Ролан, Жан-Пол Сартър.