Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Във фашистката държава няма граждани, а поданици, които са длъжни да служат и изпълняват. Фашистката държава разпространява принципите на своята бюрократическа йерархия и увърху гражданското обществот. Последното не притежава никаква автономия спрямо държавата, а за опозиция не може и дума да става. При това положение, естествено, не може ученият или човекът на изкуството да бъде гражданин, изразител на общественото мнение. В тоталитарната държава може да има големи учени, писатели, философи, но те не могат да станат угражданит. Големият учен или писател е същевременно жалък гражданин, страхлив поданик, който подобно на обикновеният чиновник трепери пред всесилната държавна и партийна бюрокрация на фашизма.

Фактически ръководителите на фашистката система са и единствените представители на гражданското общество. Те са единствените, които имат правото да говорят от името на гражданското общество, или, което е все същото, те са единствените «граждани», които могат да го представляват пред държавата. Тираничното господство на политиката над всички останали сфери на обществения живот им дава възможността да бъдат обкичени с всякакви атрибути; те са най-умните, най-авторитетните, най-справедливите, най-доблестните, най-принципните, най-честните и пр.

Но това е фалшив блясък, който идва от властта, от неограничената и всеобхватна политическа власт. За политическия ръководител във фашистката държава може да се каже, че той е на власт не защото е умен, а е «умен», защото е на власт; той е дошъл на власт не защото е честен, а е «честен», защото е на власт; той е на власт не защото е принципен, а е «принципен», защото е на власт, най-сетне той е политически ръководител не защото е авторитет, а е «авторитет», защото е политически ръководител. Същото се отнася и до атрибута му на гражданин — той минава за голям гражданин, понеже фашистката държава му е дала в ръцете неограничена политическа власт над гражданското общество, с което може по хиляди начини да кокетира.

Въз основа на всичко изложено дотук следва важният извод, че тоталитарната фашистка държава няма и не може да има истински политически авторитети, защото единственият път за издигането и налагането на хората е бюрократическата йерархия, т.е. за да бъде някой «авторитет», трябва преди това да стане бюрократ. В този смисъл разликата между фашистката държава и традиционната буржоазна демокрация е, че в буржоазната демокрация съществува и друг, небюрократичен път за издигане на политиците, което пък на свой ред съществено изменя и самата бюрокрация.

Поради това обстоятелство фашистката държава е принудена да компенсира отсъствието на реални авторитети със създаването на техни заместители посредством огромната пропагандна машина на държавата, фашистката партия, масовите организации. И тази дейност по създаването на собствен политически «авторитет» неизбежно прераства в дивашко идолопоклонство, което не знае граници и предел. То приписва на водача, от една страна, свръхестествени качества, които физически е невъзможно да носи един човек, от друга страна, му приписват логически несъвместими и взаимно изключващи се достойнства. По такъв начин вместо авторитет държавата създава култ към личността на политическите водачи. Хитлер беше представян като най-добър, «приятел на природата», «познавач на изкуството», «скъпия другар», «приятел на работниците», «приятеля на селяните», «приятеля на младежта», «човек на делото» и «приятеля на спортистите». В някои платна и фотографии от онова време той е изтъкван като «баща на нацията», «баща на народа» (69–75), «първи знаменосец», «архитекта», «човека с кафявата риза», «държавния мъж» и пр. Или както иронично пишат авторите на книгата «Третият райх» (Ханс Хубер, Артър Милър): «Той разбира от селско стопанство също така добре, както и от техника, и от изкуство също така много, както и от корабостроене» (151–292).

Същия култ към водача виждаме и при Мусолини. Нему също се приписват най-невероятни качества. Дуче с кирка и във военна униформа разбива някаква скала; с шпага в ръка се готви за тренировка, работи на вършачка, кара трактор, язди кон. Друг път го виждаме на плакат гол до кръста, обгорял от слънцето, с оригиналния надпис отдолу: «Първият селянин на своята страна. Изпълнен със сили и обгорял от слънцето, гол до кръста, най-добрият селянин между селяните, Дуче празнува в град Априлия… празника на реколтата. След своята изключително съдържателна реч в продължение на четири часа сам Мусолини работи на вършачката» (151–303).