Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Макар великият учен далеч по-добре и по-проницателно от своите събратя — физици да виждаше природата на фашизма, определяйки го като «политика на авторитарна и безотговорна диктатура», все пак и той не успя да разбере природата на тоталитарната диктатура на XX век. Оттук идват неговите неоправдани надежди, че «немските университети ще се борят за свободата» или че членовете на Берлинската академия на науките като един ще се застъпят за своя именит член и ще се опълчат срещу «прочистванията», провеждани от НСДАП.

Като организира интелектуалците в една цялостна система от казионни съюзи, като им налага своята идеология, морал и естетика, фашистката партия фактически ги лишава от всякаква свобода, превръща ги в допълнителен придатък към бюрократическата йерархия.

Тя предоставя свобода само на онези, които са готови да и служат или лоялно да сътрудничат с нея. Всеки несъгласен с нея загубва тази свобода и престава да бъде «интелектуалец».

Тук фашистката партия излиза от своето учение за държавата и обществото, държавата и отделната личност. Според него последната трябва винаги да бъде подчинена на «общността», на «колектива». Вън от общността и против общността тя не може да бъде личност. «Общността е, и само тя е това, което дава титлата личност — пише един от теоретиците на германския фашизъм д-р Ото Дитрих. — Човек е личност не за това, че той сам си въобразява, че е такава. Човек е личност само чрез творчеството вътре в общността и за общността.

… Личността като изолирано „аз“, следователно човек, който не е излизъл на повърхността чрез общността или чрез признанието на общността, не е никаква личност» (36–66 и 67).

С други думи, интелектуалецът е личност само докато работи за националсоциалистическата общност (държавата, партията, «народа», «колектива» и пр.) и има признанието за собствени заслуги към «общността». Ако той се обяви против някоя форма на тази общност, например фашистката партия или държавата, автоматически престава да бъде личност. Следователно той може да бъде унищожен по всякакъв начин. Всички врагове на фашистката държава и партия са хора, лишени от предиката личност: те са предатели, изменници, изроди, дегенерати и пр. Оттук произтича и проблемата за свободата. «Едно понятие за свободата, което не се извлича от общността — продължава по-нататък д-р Ото Дитрих, — е погрешно и не може да се предложи за никое познание из областа на човешкия съвместен живот.

То действува не като утвърждаващо живота, а разрушаващо живота. Поради това тъй наречената „индивидуална свобода“, както нейните апостоли твърдят така лекомислено и като че ли то се разбира от само себе си, не е нещо, което е дадено на човека от самата природа. От природата му е дадено съзнание за общността, в която е роден» (36–70).

«… Индивидуалната свобода е свобода „от какво“, тя е разюзданост и произвол, които водят към анархия. (Индивидуалната свобода — разюзданост и произвол — анархия! Прехарактерно за фашисткото мислене изобщо! — Ж.Ж.). Творческата свобода е свободата „за какво“, тя е свободата на личността, свободата на творящия за общността човек. Единствено тя е истинската свобода и заслужава това име. Националсоциалистическата революция в мисленето може да внедри ясно в нашето съзнание това чисто понятие за свабодата и да го направи жива действителност» (36–70 и 71).

«… Това, което индивидуализмът нарича свобода и което някой либерал, макар и негласно, но все пак искрено желае, уне е свобода, а безотговорност.

Каквото те наричат личност, не е личност, както аз вече ви изложих. Каквото те наричат свобода, не е никаква свобода. Истинската свобода е само творческата свобода.

Ако те поискат творчески и положително да сътрудничат в днешния живот на нацията, тогава те притежават тази свобода, тогава те няма защо да я призовават. Ако трябва само да творят, да произвеждат и да работят, ще се чувствуват също така свободни и щастливи, както нас, националсоциалистите, понеже ние чрез тази работа за нацията постъпваме и действуваме съобразно с нашата собствена същина, нашия собствен род и присъщото ни открай време убеждение.

Свобода „за какво“, свобода за творчество, в смисъла на националсоциализма — при нас не трябва да се изисква, защото тя е налице» (36–74).

И все пак, ако някой не желае да твори в смисъла на националсоциализма, т.е. за фашистката държава и партията? Ако някой иска свобода от държавата и фашистката партия, може ли да бъде свободен?