Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Още по трагичен оттенък оттенък придобиват събитията, когато започват да преработват природните науки в духа на партийната идеология.

Национализмът и великодържавният шовинизъм нахлуват в тях. Оказва се, че науката не е интернационална — това се заклеймява като «космополитизъм», — а национална. Проф. Филип Ленард публикува своята «прословута» «Немска физика». Теорията на относителността на Айнщайн е обявена за антинаучна само поради «неарийския» произход на нейния автор и изхвърлена от учебните програми.

Математиците говорят за «немска математика», медиците — за «немска медицина», биолозите — за «немска биология» като най-напредничави в света и пр.

Ръководещ лозунг в научноизследователската работа става максимата, че за учения дългът към нацията и националсоциалистическата идеология стои пред всички други задължения. Носителят на Нобеловата премия Йоханес Щарк пише: «В националсоциалистическата държава също и за учения дългът към нацията стои над всички други задължения» (151–215).

Проф. Ернст Крик по аналогичен начин изразява духа на «новото време»: «Науката и висшето учебно заведение днес вече стоят под националсоциалистическата идея и занапред ще бъдат носени от разцъфтяващото народно движение, от националсоциалистическата идея…» (151–215).

Крайният резултат от цялата история е пълното и безразделно господство на националсоциалистическата партия във всички учебни заведения и научни учреждения — господство както по отношение на кадрите, така и по отношение на самата наука, на нейните цели и смисъл.

По силата на това обстоятелство «академичната свобода» или «автономия на университетите» по отношение на държавата изчезват. Нещо повече — над тях започват да издевателствуват. Партийният идеолог Алфред Розенберг, като отговаря на критиките в чужбина против потъпканата в Германия «академична свобода», заявява: «Партията да заплашва свободата на изследването! По никакъв начин. Научноизследователската работа е станала безкръвна. Немските СА без съмнение са допринесли много повече за немското изследване, отколкото някои професори във висшите учебни заведения. Оттук обаче движението извежда правото си да предписва на новия свят своите закони» (151–213).

Философът Мартин Хайдегер, който също се огъва под натиска на националсоциализма, в своята ректорска реч във Фрайбург изразява по-точно и по-откровено националсоциалистическото схващане: «Прехвалената академична свобода ще бъде изхвърлена от германския университет, тази свобода беше фалшива и поради това отречена…» (151–215).

Заедно с режима тръгва и огромна част от научната интелигенция, оправдавайки се, че по този начин все пак върви с народа. Такива красиви принципи на демокрацията, като свобода на словото, университетска автономия за учените, остават на заден план и трябва да бъдат принесени в жертва на «националните» интереси.

В. Пик в един доклад след войната (1946) така обрисува този най-мизерен период в културната история на Германия.

«Училища и университети се принизяват до равнището на дресировъчни институти за тотална война. Юноши издигат клади и хвърлят в пламъците произведенията на Маркс и Енгелс, Хайне и Ман, без някога да са хвърляли поглед в тези книги и без да съзнават колко дълбоко унижават с това самия германски народ. Безропотно професорите търпят тези скандални сцени. Вече не става дума преди всичко за наука — дадено е предимство на маршировките и самите професори нахлузват войнишки ботуши и губят скъпоценно време в маршове с пълно бойно снаряжение, във военни курсове за телесно закаляване, борят се за спортно — щурмовашки значки и удрят токове пред съвсем невръстни есесовски бандити.

Да, те превъзнасяха новата система като „най-висша класическа форма на възпитание“, а нейния така наречен създател — като „най-велик мислител и държавник на всички времена“, като „ненадминат педагог“, като „най-задълбочен историк“, като „най-гениален познавач на изкуството“» (91–252).

Такава приблизително е логиката на капитулацията на интелигенцията пред фашистката държава. Айнщайн е потресен от отсъствието на мъжество сред тъй наречения «учен свят» в Германия. «Аз винаги съм се надявал — заявява той в 1940г., — че немските университети ще водят борба за свобода. Разочарован съм от това» (25–204). «Престъпленията на немците — пише той по-късно — са наистина най-отвратителното, което може да се намери в историята на тъй наречените цивилизовани нации. Поведението на немската интелигенция — в цялост като група — с нищо не е по-добро от поведението на тълпата» (25–205).