Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

За да може изкуството да изпълнява своята социална и политическа мисия, да служи на националсоциалистическата партия за превъзпитаването на народа в духа на нейната идеология, то трябва да се доближи до народа, да бъде ясно, разбираемо и достъпно за всички. То трябва реалистично и фотографски точно да изобразява обектите, така че да няма място за двусмисленост, намеци или загатвания, които биха могли да объркат или озадачат консуматора. Художественото произведение, било то платно, скулптура, роман или стихотворение, трябва да казва на всички възприематели еднозначно точно едно и също. Без това то не би могло да изпълнява своята възпитателна функция, т.е. основното си предназначение.

С други думи, изискванията на фашистката партия към литературата и изкуството не се ограничават само в избора на изобразяваната тема, която задължително трябва да е партийна по начин на виждане. Те засягат и изобразителните средства, художествената форма: важно е не само какво се изобразява, как се вижда това, което се изобразява, но и как да се реализира като изкуство. Демагогската достъпност и елементарност се поставя над всичко. Оттук и дивата омраза на националсоциалистическите водачи към абстракционизма и всички форми на модернистичното изкуство (импресионизъм, футуризъм, кубизъм, експресионизъм). Вместо диференцирана оценка на всяко направление — безогледното им отричане в цялост. През 1937г. те са заклеймени като «изродено изкуство» («ентартете Кунст») или «назадничаво изкуство» («афтеркунст» — приоритетът в откриването на този термин принадлежи на А. Розенберг) и са подхвърлени на дивашки преследвания. Кампанията против модерното изкуство започва с откриването на т.нар. «Изложба на изроденото изкуство» в Мюнхен през юли 1937г. по инициатива на ръководството на НСДАП. По този повод Хитлер държи реч, в която заявява следното:

«Така аз дойдох до заключението да тегля една твърда линия и да възложа на немското изкуство единствено възможната задача: да го накарам да тръгне по пътя, посочен на германския народ от националсоциалистическата революция.

Един период на възвишени дела във всички области на човешкия прогрес, на грижи не само за острите духовни нужди, но също така за идеална телесна красота повече не трябва да бъде символизиран с варварските демонстрации на маниаци в изкуството, останали на нивото на каменния век, слепи за цветовете, експериментиращи цапачи и на всичко отгоре мързеливи некадърници. Германия на XX век е Германия на народа през този век. Немският народ обаче през този век е един отново пробудил се за живот, възхитен от силното и красивото, а заедно с това от здравото и жизнеспособното народ.

За целта трябва общото художествено богатство на народа да се запази върху една здрава, порядъчна основа, от която истинските гении ще могат да се възвисяват. Геният не е безсмислен» (178–338).

С това е дадена партийната санкция за разгромяването на модернизма. Речи против «изроденото изкуство» започват да произнасят малки и големи партийни вождове, ръководителите на различните интелектуални съюзи. Цялата преса, радиото и киното дават отзиви за речта на фюрера и нейното значение. Едни я наричат историческа, други — програмна, трети — начало на нов ренесанс в немската култура, и пр.

Модернистите биват наричани «убийци на изкуството», «бърборковци», «дилетанти», «примитиви», а техните произведения — «изроди на безсмислието» (А.Циглер), разврат и безумие и пр. Карл Хофер е наречен «декадент» (113–51), Емил Нолде — «негроид» (178–50), Барлах — «полуидиот», Паул Клей — «убива народното изкуство» (90–53). В същото «Ведомство за надзор на изкуството» Алфред Розенберг — райхслайтерът по идеологическите проблеми — нарича художници като Барлах «експресионистически недочовеци», на които трябва да се противопостави «здравият народен инстинкт» (151–205).

Вестник «Кьолнише фолхсцайтунг» (22. VII. 1937) в статия под заглавие «Палатата на немското изкуство» пише за модернистите: «Изложбата „изродено изкуство“, която е един предупреждаващ и плашещ пример, показва още въднъж по потресаващ начин какъв хаос цареше в изобразителното изкуство до 1933г.

… Днес на изобразителното изкуство, което тогава се беше оковало в противоестествените елементи на интелектуализма, е върната свободата» (178–330).

«Дойче Алгемайне цайтунг» в броя си от същата дата посвещава специална статия на модернистите под заглавието «Изложбата на изроденото изкуство». Авторът на статията Бруно Вернер с удоволствие отбелязва, че «водещите немски художници» са разобличени като псевдохудожници. «С тази изложба сега вече е теглена равносметката на един период. В този период намират себе си редица живописци и скулптори, които досега бяха изтъквани пред обществеността като „водещи немски художници“, техните работи в бъдеще ще бъдат показвани като „документи за дълбокото разложение на нашия народ и неговата култура“.