Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Независимо от този епохален факт архитектурата на фашистката държава се връща назад, с нейните принципи на помпозна монументалнос и лъжекласицизъм. Тази концепция е ярко изразена във всицки държавни и партийни постройки, напомнящи феодални крепости или замъци, строени в епохата на индустриалното общество. Това се отнася както за висшата партийна школа «Адолф Хитлер» в Хемизее, «постройката на фюрера» на Кралския площад в Мюнхен, другите партийни постройки в Нюрнберг, така и за новата райхсканцелария в Министерството на авиацията в Берлин, проектите за мавзолеи на войниците, загинали по европейските и африканските фронтове, и пр. Дебелите каменни стени и относително малките прозорци с решетки от масивно ковано желязо трябва да символизират силата и непоколебимостта на фашистката партия и държавата. Пред тях всяка отделна личност трябва да се чувствува нищожна и смазана, за да се подчинява безропотно на силата на «общността».

В скулптурата посочените тенденции са също така силно изразени. «Уличните» паметници на проф. Йозеф Торак — официалния скулптор на Третия райх — представляват гигантски композиции. Групата «Паметник на улица», подготвяна за аутобана Мюнхен — Залцбург, е колосално струпване на мускули. Всички фигури са на мъже с тела на свръхкултуристи, от чиито лица дъха тъпа, фанатична упоритост. Физическата сила е смачкала пламъка на интелекта.

Същата лъжемонументалност виждаме и в другата група на проф. Торак, подготвена за Марсовото поле в Нюрнберг: група коне с гигантски размери, в средата на които е богинята на победата. Нейната фигура е трябвало да бъде висока 17 метра.

С особената си маса се отличават и орлите на Рихард Клайн на Луитполд — Арена. Тези чудовища от бронз, всяко от които тежи по 150 центнера, са седем метра високи, с разпереност на крилете по седем метра и половина.

В областта на театъра, който по преценката на нацистките театрални критици е бил в криза преди установяването на фашизма, реализирането на партийните идеали намира израз в това, че на сцените непрекъснато се играят пиеси, описващи подвизите на героите на националсоциалистическото движение. Това са терористът Лео Шлагетер, разстрелян от французите по време на рурската окупация, и командирът на щурмовия отряд Хорст Весел, убит в пиянско сбиване през 1931г.

Понятията за героично и трагично се изменят съобразно основните положения на националсоциалистическото учение за отношението между личността и обществото, свободата и обвързаността. По този въпрос д-р Херман В. Андерс в статията «Повратът в трагедията (в. Баущайне цур дойчен националтеатер», септември 1935) пише: «Отказът от индивидуалистичната трагика, който ние днес преживяхме, представлява наистина революционен поврат в понятието трагика. От фундаменталните положения на националсоциалистическата идеология и от възвишения апел към най-дълбоките нравствени ценности на личността израства обществената трагика, която в нейната драматична изразна форма е в процес на ставане и търсене. Ясно да се покаже отличието от античната фаталистична трагедия и от преодолимата индивидуална трагедия. Не човекът сам е предмет на трагичното оповестяване, не световният живот в смисъла на една космическа световна картина, смисъл и същност на трагичното са народът и общността, немските хора и съществуващите в немската народност качества и ценности. Националсоциализмът като воля за висша ценност отговаря тъкмо на трагедията, която е най-възвишеното утвърждаване на живота» (179–159).

Отделната личност не може да бъде трагична, защото, преди да стане такава, тя трябва да бъде героична. А героичната личност би могла да се противопостави евентуално на фашистката държава и фашистката партия, с една дума, на някаква националсоциалистическа общност. Това за националсоциалиста е абсолютно недопустимо и дори скверно да се мисли, тъй като за него партията и държавата са висши политически ценности. Всяка отделна личност, която дръзне да се обяви срещу фашистката партия и държавата, е нищожна и жалка, достойна да бъде унищожена като отрепка. Тя не може в никой случай да бъде героична и трагична. Само като частица от «общността» (държавата, фашистката партия, народът, превърнат в тълпа) и доколкото служи на общността, тя може да стане героична.

Именно по тази причина националсоциализмът приема колективната трагика и отрича индивидуалната трагедия. Вън от колектива и против колектива няма герои и трагични личности. Оттук съвсем логично следва, че политическите противници на тоталитарната държава и управляващата фашистка партия не могат да бъдат трагични, защото не могат да бъдат герои. Оттук следва и варварския закон на тоталитарната държава: да унижава своите жертви, преди да им отнеме живота, да ги представя за предатели и изменници, преди да ги умъртви, да ги кара да правят най-нелепи самопризнания, преди да сложи дулото на тила им. Презумпцията е: Тя не може да убива герои, защото тя самата е герой: а държава, която убива герои, става палач!