Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

В първия си кабинет Мусолини освен глава на правителството заема и поста министър на вътрешните работи.

Но до 1925г. Мусолини не съставя «хомогенно фашистко правителство», работи в коалиция с представители на други политически партии.

Едва след кризата около убийството на депутата социалист Матеоти, която трае през цялата 1924г. Мусолини образува нов кабинет само от фашисти. Този епизод е представен от официалния историк на италианският фашизъм Джоакино Волпе по следния начин: «Кабинетът бе цял и само от фашисти. Либералите или станаха фашисти, или изчезнаха от видимо обръщение, както социалистите и народниците. Мнозина непримирими противници или отидоха в чужбина, или бяха принудени да отидат…» (17–127).

Всъщност това съвпада с периода на «изключителните фашистки закони», с приемането на които фашистите забраняват другите партии и завладяват напълно държавната машина. Съставянето на второ, «хомогенно фашистко правителство» е завършек на този процес на формиране на еднопартийна политическа система и изграждане на фашистката държава.

При Франко партията още в началото владее правителствения кабинет и представя типичен случай на превръщане на партийното ръководство в правителство на държавата. По-голямата част от министерствата, между които и най-важните, се оглавяват от водачите на Фалангата.

Правителственият кабинет от юли 1939г. например е твърде характерен в това отношение: 1) Франциско Франко: в партията върховен водач (каудильо) на Фалангата, в държавата — председател на министерския съвет; 2) Рамон Серано Сунер: по партийна линия — президент на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър на вътрешните работи, а в интервала от 1940 до 1942г. става и министър на външните работи; 3) Мунос Грандес: по партийна линия — секретар на политическата хунта на Фалангата и същевременно началник на фалангистката милиция, в правителството — министър без портфейл; 4) Гамеро дел Кастильо: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър без портфейл; 5) Р. Савчес Масас: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството министър без портфейл; 6) Хосе Ибанес Мартин: по партийна линия — член на Фалангата, без да заема отговорен пост, в правителството — министър на народното образование; 7) Алонсо Пеня Боеуф: по партийна линия — член на Фалангата, в правителството — министър на обществените работи.

Останалите четирма министри — нефалангисти — са от военната част и те оглавяват раздробеното на три бивше Министерство на националната отбрана, както следва: Министерството на сухопътната армия начело с генерал Хосе Енрике Варела, Министерството на военно-въздушните сили начело с Хуан Ягуе и Министерството на морските сили начело с адмирал Салвадор Морено. Последното нефалангистко министерство е това на външните работи начело с полковник Байгбедер Атиенса (20–281).

Разбира се, в по-късните Франкови правителства представителството на Фалангата варира в зависимост от вътрешните и международните условия. Но като правило Фалангата владее правителствения кабинет по три начина: първо, чрез получаването на най-важните министерства — на вътрешните (понякога и на външните) работи, на труда, народното образование, селскостопанското производство и узаконеното със специален декрет Министерство на партията, второ, чрез контрол над другите министерства посредством партийни членове, заемащи високи чиновнически служби в тях. Трето, партийното господство на Фалангата над кабинета се осъществява и чрез Франко, който като върховен водач на партията е и несменяем шеф на правителството с неограничено право на постоянни реорганизации на кабинета.

Някои характерни особености във взаимоотношенията между Фалангата и правителствения кабинет са представени от Ейбл Плен: «Известни ключови позиции в кабинета са били считани още от началото на Франковата реорганизация за „сфера на влияние“ на Фалангата.

Постовете, които Фалангата държеше в кабинета, се състояха главно от министерствата на вътрешните работи, на народното просвещение и земеделието, вън от поста ministero del movimento или министър на партията, запазено с Франков декрет за главния секретар на Фалангата» (144–53). По-нататък Е.Плен изтъква, че макар «заеманото от секретаря на Фалангата Арезе Менистерство на партията да представлява теоретически министерски пост без портфейл, то служеше не само за върховна връзка между „движението“ и министерския съвет (фалангистите, упорити в омразата си към парламентарното управление, още отказваха да наричат организацията си партия), но обгръщаше и важния подсекретариат на народното просвещение, Министерството на пропагандата на диктатурата. Този подсекретариат — Vice Secretaria — упражняваше един действително неоспорван монопол върху цялата преса и печата, радиото, цензурата, филмите, театрите, изкуствата музиката и всички останали прояви в областта на културата, забавленията и пропагандата из цяла Испания.