Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

След започването на войната са създадени още две министерства: на 17 март 1940г. — Министерството на въоръженията и боеприпасите. За министър е назначен заслужилият националсоциалист д-р Тод (покъсно негов приемник става Шпеер). На 17 юли 1941г. е сформирано Министерството за окупираните източни области, оглавено от идеолога на партията Розенберг.

Освен министрите на правителствения кабинет (в качеството на министри без портфейл) са включени също заместникът на фюрера Р.Хес, по-късно М.Борман и началник-щабът на СА Ернст Рьом (след 30 юни 1934г. Шепман). Това става още на 1 декември 1933г. с издаването на Закона за обезпечаване единството на партията и държавата. Съответният пункт гласи буквално: «Заместникът на фюрера и началник-щаба на СА ще станат членове на имперското правителство, за да може да се обезпечи тясно сътрудничество на отделите на партията и СА с държавните власти…» (89–26).

На 30 януари 1937г. Хитлер приема в партията онези членове на кабинета, които дотогава са безпартийни: фон Нойрат, фон Бломберг, Зелдте, фон Елц Рубенах. Партийният официоз «Фьолкишер беобахтер» в южногерманското си издание от 1 февруари 1939г. по следния начин коментира това събитие: «Имайки предвид предполагаемото снемане на забраната за приемане в партията на нови членове, фюрерът като първа крачка точно в това направление прие в партията онези членове на кабинета, които досега не членуваха в партията, и заедно с това им връчи златни партийни значки като най-висше почетно отличие в партията.

… Фюрерът награди със златна партийна значка членовете на партията, държавните секретари: д-р Ламерс, Функ, Крьонер и генерала от авиацията Милх» (89–70 и 71).

Единственият човек от кабинета, който отказва да влезе в партията, е министърът на пощите и транспорта фон Елц Рубенах. Неговият отказ, макар и в много вежлива форма, е по открито идеологически съображения — несъгласие с идеологията на националсоциализма. «Аз вярвам в принципите на християнството — пише той до фюрера — и трябва да остана верен на бога и на самия себе си. Членството в партията ще означава, че аз съм длъжен без всякаква съпротива да приема засилващите се нападки на партийните чиновници против религиозните убеждения и против онези, които желаят да останат верни на своити религиозни убеждения» (89–71).

С това фон Елц Рубенах фактически подава оставка. Оставката му е незабавно приета.

Така още в началото на 1937г. правителственият кабинет става изцяло националсоциалистически: членовете на правителството са членове на националсоциалистическата партия, на нейното ръководство или партийните водачи стават правителствени ръководители. И правителственият кабинет придобива следната физеономия: Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес, Розенберг, Даре, Фрик, фон Нойрат, Х.Фанк, Рибентроп.

Всички до един са членове на националсоциалистическата партия и (с изключение на фон Нойрат, който е само член на партията, без да заема ръководен пост в нея) са нейни имперски ръководители.

По такъв начин Законът за обезпечаване на единството на партията и държавата (от 1 декември 1933), който по думите на един от американските обвинители на Нюрнбергския процес е основна мярка в изграждането на националсоциалистическата държава, бе последователно проведен и в правителствения кабинет.

Този момент в изграждането на «тоталитарната държава» е толкова съществен, че към него ще се връщат многократно обвинителите на Нюрнбергския процес. Американският обвинител Сторн, който се занимаваше специално с престъпленията в правителствения кабинет, писа: «Участието на райхслайтерите и другите видни членове на ръководния състав на нацистката партия в правителствения кабинет способствува за устанавянане господство на националсоциалистическата партия и нейния ръководещ състав над правителството» (89–26). В същия смисъл се изказва и главният американски обвинител Роберт Джексън: «Имперското правителство е било само външна форма, ползувайки се от която, нацистката партия е претворявала своята воля в законодателни, административни и изпълнителни актове» (89–327).

Интересно е да се отбележи, че в Италия почти по същия начин се развиват събитията, когато кралят възлага на Мусолини да състави правителство. В кабинета на Мусолини освен самия Мусолини има още трима фашисти, между които признатият икономист де Стефани, двама народници, пет либерали от различни направления и двама общопризнати герои от войната: генерал Дияц — «дукът на победата», и адмирал Тоан де Реаел — «дукът на морето» (112–32).