Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Онези, които внимателно са изучавали по документи структурата на нацисткия режим, са забелязали тази «особеност». Главният съветски обвинител на Нюрнбергския процес Р.А.Руденко пише: «За да се заздрави връзката между властвуващата банда и отделните организации, всеки от заговорниците играеше няколко роли, явяваше се в няколко лица. Гьоринг беше министър, главнокомандуващ военновъздушните сили, пълномощник по четиригодишният план, райхслайтер, висш ръководител на СА и СС; Хес беше министър, заместник на Хитлер по партийна линия, генерал от войските СС и САГ; Розенберг беше имперски ръководител на националсоциалистическата партия по идеологическите и външнополитическите въпроси, министър и обергрупенфюрер от СА и СС и т.н.

Както Гьоринг — министърът е неделим от Гьоринг — обергрупенфюрерът от СС, така са неделими СС, гестапо и другите престъпни организации на хитлеристкия режим» (111–8).

Макар безусловно вярна, тази констатация не обхваща детайлно истината, понеже ограничава симбиозата нацистка партия — държава само до върхушката. Р.А.Руденко смята, че «властвуващата банда» иска само «да заздрави връзката» между себе си и «отделните организации», докато всъщност тук се касае за природата, за същността на фашистката държава. Именно затова въпросното явление не се ограничава само във върхушката, а се разпростира върху цялата система на националсоциалистическата държава, отнася се към нейните най-фундаментални принципи.

Срастването на държавните и партийните постове продължава и надолу по цялата йерархическа стълба. Всички по-важни постове в Третия райх се заемат от членовете на Германската националсоциалистическа работническа партия (т.е. партията на Хитлер) и особено от заслужилите ветерани на националсоциалистическото движение. Членуването във фашистката партия дава като първа и най-важна привилегия правото да се заема държавна длъжност.

Срастването на държавния и партийния апарат е универсално явление, то приема най-различни форми, но няколко от тях имат основно значение. Първо, поголовно заемане на постове в държавния апарат на членовете на фашистката партия и нейни заслужили ветерани;

второ, (във върхушката) непосредствено съединяване на правителствената и централната партийна власт в едни и същи лица (Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Розенберг, Хес и пр.); всяка от тези особи може да се разглежда като органически синтез на правителствена и партийна власт;

трето, узаконен от самата държава повсеместен партиен контрол над всички държавни органи, техният кадър и тяхната дейност;

четвърто, прехвърляне на държавни функции върху органи на фашистката партия;

пето, сливане на сродни държавни и партийни формации;

шесто, централно държавно заплащане (по подобие на чиновниците) на чисто партийните функционери (райхслайтери, гаулайтери, крайслайтери, ортсгрупенлайтери), които се занимават с партийно-организаторска и агитационно-разяснителна работа.

Ще се спрем поотделно на всеки от посочените случаи на срастване.

С идването на Хитлер на власт в държавния апарат се вливат няколкостотин хиляди членове на нацистката партия, «за да укрепят властта», като стихийно и масово завладяват нейния апарат. За тях идването на нацизма на власт е триумф на «националсоциалистическата революзия». В речта си от 18 май 1933г. Гьоринг приветствува това положение: «Който е завоювал длъжностите, той ще ги владее». Един месец по-късно (т.е. през юни същата година) Рудолф Хес, който по това време е заместник на фюрера в партията, доразяснява: «… даже в случай, че ветераните на партията не притежават способности, то това се компенсира с техния горещ стремеж да работят за делото на националсоциалистическата държава» (103–108).

Впоследствие партийните членове получават предимство дори в сферата на изяшните изкуства и литературата. В окръжно Х 115 от 20 август 1937г. палатата по културата по повод приемането на членове в райхскамарата за изобразителни изкуства е казано дословно: «Старите партийни другари имат предимство. Доколкото специални предпоставки са налице; от само себе си се разбира, че трябва да се предлагат онези партийни другари, които още преди завземането на властта са участвували в движението» (178–107).

Фактически още преди края на 1933г. всички ръководни длъжности в имперските, областните и местните органи са заети от членове на фашистката партия. Ръководството на партията всемерно поощрява този процес. За укрепване на националсоциалистическата власт то провежда основна чистка в държавния апарат, която дава на партийните ветерани зелена улица към административните постове и служби. Със закона за възстановяване на професионалното чиновничество (от 7 април 1933г.) от имперските, областните и местните органи са изгонени «служащите, които вследствие на тяхната политическа дейност досега не са дали гаранции, че те всеки момент ще се обявят за националнта държава» (Reichgesetzblatt, 1933, Bd.I, S.175) като на тяхно място веднага постъпват преданите и проверени партизани на режима. През януари 1935г. е издаден закон, който още повече закрепва партийния монопол върху държавните длъжности. Съгласно този закон кандидатурите за бургмистри могат да се издигат само от местните първични организации на нацистката партия. След това този единствен кандидат се утвърждава от министъра на вътрешните работи в качеството му на бургмистър за срок от 12 години. Местните фашистки организации назначават и съветници на бургмистрите. По такъв начин хитлеристите напълно ликвидират самоуправлението, подменяйки го с централизираната система на правителствено управление, начело на което стои ръководството на нацистката партия. (103–107).