Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Същите домогвания има националсоциалистическият режим спрямо евангелистката (протестантската) църква. И на нея той успява да наложи своето политическо ръководство и линия.

«През юни 1933г. Гьоринг в качеството си на министър-президент на Прусия назначава фашиста Егер за държавен комисар на евангелистката църква. Последният незабавно разпуска избраните от вярващите представителства и назначава на тяхно място членовете на инспирираното от нацистите в 1932г. движение „Немски християнин“. Начело на евангелистката църква е поставен пасторът националсоциалист Мюлер, заемал дотогава поста главен пастор на райха. На 27 януари 1934г. епископите на евангелистката църква публикуват „заявление за вярност“ на фашисткият режим» (пак там).

След унищожаването на всички и всякакви политически партии и масови организации в страната — процес, който трае до лятото на 1933г. — нацисткото правителство издава закона от 14 юли, потвърждаващ пълния политически монопол на Германската националсоциалистическа работническа партия в страната. По такъв начин то ликвидира многопартийната система на Ваймарската република и установява режим с еднопартийна система. Положен е крайъгълният камък на тоталитарната фашистка държава, върху който по-късно ще се изгради всичко останало.

Същата стъпка прави малко по-рано и италианският фашизъм. Партията на италианските фашисти идва на власт в края на 1922г., когато след фамозния поход на фашистките отряди към Рим кралят предлага на Мусолини да състави нов правителствен кабинет. Още тогава фашистката партия декларира твърдото си намерение да установи пълен политически монопол. В посланието и до Мусолини по случай назначавенето му за шеф на кабинета е казано: «Днес започва новият живот и новата история на родината. Фашизмът, станал държава, поема управлението, за да наложи на себе си и на народа дисциплина» (11–28).

Но до края на 1926г. фашистите не могат да изградят тоталитарна държава. Макар и много окастрена и нестабилна, в Италия все още съществува буржоазна демокрация с характерната многопартийност, политическа опозиция и граждански свободи.

Едва през 1925–1926г., когато се приемат т.нар. «извънредни фашистки закони», които фактически премахват другите политически партии и установяват пълен политически монопол за фашистката партия — едва тогава Италия тръгва по пътя на тоталитаризма и започва да се превръща в същинска фашистка държава.

Тъкмо след приемането на «извънредните фашистки закони» Мусолини в една своя реч (от 3 януари 1925) провъзгласява края на всякаква опозиция и началото на фашисткото единовластие — «цялата власт на фашизма» (13–168).

По-късно в «Учението на фашизма» — книга, която излага основните принципи на фашистката идеология — Мусолини писа, че «партия, която управлява цялостно една нация, това е нов в историята факт. Не са възможни съотношения и сравнения» (80–20).

Еднопартийната система е характерен белег е за единствената оцеляла след войната фашистка държава — Испания. Тази еднопартийност бе запазена, общо взето до края на 50-те години въпреки наличието на парламент, което, между прочем, е свойствено и за другите две класически фашистки държави. Еднопартийният характер на фашистката диктатурата беше законно установен с декрета за единството от 19 април 1937г. (20–432). Съгласно този декрет политическите течения, подкрепили в гражданската война генерал Франко, «Народното действие», «Испанското възраждане», «Традеционалистите», «Фалангата», се обедияват под общото название «Испанска фаланга», която се налага като единствена политическа партия в Испания. Новата фашистка партия си поставя за цел да сложи край на всички и всякакви политически партии.

Всъщност Фалангата, която възниква още по време на републиката, е замислена по начало като Partido Unica. Нейните създатели Хосе Антонио Примо де Ривера и приятелите му мечтаят за времето, когато в Испания ще се установи националсиндикална държава, в системата на която Фалангата ще бъде единствената политическа партия. Но до гражданската война фалангата остава малко известна и сектантска по своя дух и едва с излизането на Франко на сцената идва и нейното време. Тя просто се оказва необходима на Франко, за да създаде новия тип еднопартийна диктатура. По думите на Ейбл Плен: «Почти за двадесет и четири часа Франко преобразява парцаливите останки на малко известната Фаланга, която никога, дори в най-добрите си дни, не успява да се откъсне от своето сектантско тесногръдие, в една огромна организация с разклонения във всяка къща, всяка улица, всеки квартал, всяко село, паланка и град, където неговите войски смазват републиканската съпротива» (93–49).