Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Нацистката държава поставя германската промишленост изцяло под своя контрол. Тя фактически одържави ръководството и управлението на промишлеността, което се изразява не само в създаването на управителни съвети, работещи под ръководството на изпитани нацисти, но и в отчисляването на грамадна част от печалбата в полза на държавата за въоръжаване и други цели.

Приблизителна представа за това може да ни даде една съпоставка на дивидентите, получени от оръжейната индустрия в Англия и Германия. Тези цифри са приведени в реч на Хитлер, произнесена на 10. XII. 1940г. пред работниците от заводите на оръжейната индустрия в Берлин: «Като пример ще посоча, че английските капиталисти имат възможност да извличат от тяхната индустрия за въоръжаване 76, 80, 95, 140, дори 160% дивиденти.

… Аз смятам, че 6 процента са достатъчни, даже от тези 6 процента ние вземаме половината, а за останалата половина трябва да ни се дадат доказателства, че са употребени в интереса на народната общност. Това значи: отделната личност няма право да се разпорежда с това, което трябва да се отстъпи на народната о бщност. Ако тя се разпорежда разумно с тази част — добре, ако не, тогава се намесва националсоциалистическата държава» (128–379).

Важен икономически лост за контрол над селското стопанство нацистката държава намира в земеделските кооперации. Тяхното формиране започва още през 1933г. През 1939г. числото достига цифрата 45 545. 73 процента от цялото мляко се преработва кооперативно, 61 процента от цялото производство на яйца в Германия минава през тия кооперации. По-голямата част от земеделското производство се изкупува от кооперациите. По такъв начин кооперациите подкрепят направлявания от държавата пазар.

Особена форма на интервенция на държавата в отношенията на собственост е законът за задължителната конфискация на имуществото на онези граждани, които са емигрирали в чужбина и са се обявили против режима. Този закон съществува във всички фашистки държави. Например лятната вила на Айнщайн в Капуте заидно с принадлежащия към нея поземлен участък са конфискувани в полза на пруската държава по нацисткия Закон за изземване на собствеността на комунистите и враговете на държавата, издаден още през 1933г.; г) монополно владение на националната работна сила. Тази политика намира идеална реализация в кооперативната система на италианския фашизъм, която по-късно бе пренесана в Испания («вертикалните синдикати»). В Германия същата роля изпълняваше Германският трудов фронт. Посредством корпоративната система държавата осъществява пълния си контрол над работниците, като забранява стачките. Посредством тоталното обхващане на работниците, тя ги подчинява изцяло на своите интереси. Не само че не им дава възможност да стачкуват, но ги и впряга да работят за нея с оглед на нейните аспирации. Много важно е това да се разбере добре. Тук не става дума за просто смазване съпротивата на работниците, изразена в стачки — нещо, до което прибягва обикновената военна диктатура, а за обхващането на работниците в държавни икономически организации, чрез които тя ги «привлича» на своя страна, за да ги контролира всестранно. С други думи, без да изразява реално интересите на работниците, тя ги представлява, заставайки в положението на монополен владетел на работната сила.

Накратко, в икономическата област фашистката държава създава система, близка в много отношения с феодализма. Тя се характеризира с: а) фактическото владеене от държавата на националните средства за производство и работната сила и б) премахването на свободата на труда и замяната и с извъникономическата принуда. Или от чисто икономическата принуда на либералното буржоазно общество, фашизмът се връща към извъникономическата и политическата принуда на феодалната система.

Благодарение на това той заставя трудещите се да работят при всякакви условия, без оглед на техните интереси. Те стават нещо като трудова армия държавата. Всяко неподчинение подлежи на най-строги санкции, третира се като саботаж или предателство. Известен е случаят с машинния техник Лудвиг Айхнер, екзекутиран през септември 1939г. за това, че работейки във фабриката за запалки (за гранати), той е отказал да работи ентусиазирано, а през време на почивка не отивал да нагласи правилно машината.

В условията на традиционната либерална демокрация Айхнер би мотъл най-много да бъде уволнен от фабриката за недобра работа. С това случаят би приключил. При фашистката държава, където всеки опит за независимост се третира като предателство, постъпката на Айхнер получава съвсем друг смисъл: «Враждебното му отношение към държавата и народа, изразено в неговите изказвания, се подчертава още по-ясно от отношението му към производството на запалки за гранати и към работещите с него жени. Айхнер е загубил всякакво право да се нарича германец — се казвя в рапорта на началника на полицията за сигурност.