Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Или да вземем атентата в главната квартира на Хитлер в Източна Прусия. Щауфенберг се връща със самолета в Берлин и съобщава на заговорниците, че Хитлер е мъртъв. Някой от тях се колебаят, искат да се уверят в смъртта на фюрера, за да се решат твърдо да действуват. Колебае се и Химлер, който отдавна е осведомен за подготовката на заговора. Благодарение на радиото само два часа след несполучливия опит за покушение Хитлер произнася реч и с това разколебава напълно заговорниците. Ако не бе радиото като средство за бърза свръзка, въпреки че Хитлер остава жив, войските в Берлин можеха да въстанат. Разбира се, то далеч не е главна причина за неуспеха на преврата, но даде възможност за бързото реагиране срещу метежниците — положение, което при такъв род «предприятия» има огромно значение.

Ето защо твърдението, че фашистката диктатура е рожба и на индустриалното общество, не е никакво преувеличение. Модерната техника на XX век не само усъвършенствува диктатурата, като и предоставя по-финни средства, но създава и някои предпоставки, без които фашистката държава в крайна сметка технически е невъзможна. Без радиото, телефона, телеграфа и киното са немислими такива съществено важни нейни черти като: а) масовата и всеобхватна пропаганда; б) тоталния шпионаж; в) механизирането на апарата; г) изграждането и ръководенето на моторизирани армии, както и ежеминутното следене на тяхното придвижване.

Както не може да се изгради завършена фашистка система без абсолютен политически монопол на фашистката партия така не може да се ликвидира този монопол, без да бъде отделена фашистката партия от държавата. По какъв начин ще се осъщетви това отделяне — по военен път, както стана в Германия и Италия, или по мирен, както протече в Испания, — това е въпрос, който зависи от конкретните исторически обстоятелства. При всички случаи обаче е валидна закономерността, че без отделянето на фашистката партия от държавата не може да се мине от еднопартийна диктатура към традиционната буржоазна демокрация с многопартийна система, с граждански и политически свободи (на словото, печата, сдруженията, труда, местожителството и пр.).

В Испания този процес се извършва при мирни условия вследствие на закономерното узряване на вътрешните противоречия. Затова «испанският вариант» представлява особен интерес. Той олицетворява прехода от фашизма към предстовителните институции на либералната демокрация в чиста форма, без примеси на външните обстоятелства, които при другите два случая (Германия Италия) в значителна степен деформират обективната логика на събитията и пречат та да бъде уловена с максимална точност и пълнота. Нещо повече, непрегнатият темп на военните действия в края на Втората световна война не позволяваше никой от процесите да се развият напълно. Те се изживяват или остават в зачатъчна форма поради липса на време или подходящи условия. Трудно е например да се предсказва какво би било поведението на фашистката партия, след като тя се окаже изолирана и отделена от държавата.

В Германия нацистката партия и държавата паднаха едновременно под натиска на съюзническите сили и ако ние говорим за отделяне на нацистката партия от държавата, то фигурираше като план на заговора от 20 юли 1944г. В Италия, където военния заговор успя, фашистката партия също не беше решително отделена и изолирана от държавата поради присъствието на немските дивизии.

В Испания наблюдаваме точно този процес, който примерно след 1955г. бавно, но сигурно започна да се развива. Вождовете на Фалангата постепенно биват изтласквани от ръководните държавни органи и тя започва да губи своето влияние върху държавата. Последната престава да бъде монополна собственост на една партия, както е нормално при всяка фашистката държава. Някогашното срастване на държавния с партийния апарат се разкъсва и партията започва да губи своите живителни сокове.

В 1956г. тогавашния министър-секретар на Фалангата Арезе с тревога докладва на Националния съвет (централното партийно ръководство), че партията има само 5 процента от местата в главните държавни органи и настоява да се възстанови предишното положение на Фалангата. За това негово искане той е уволнен от Франко.

През 1957г. Франко, след като е подготвил условията, прави решителен завой от фашистка към военна диктатура. Той прехвърля своята опора от фалангата върху военщината и дясното крило на католическата църква, групирано в организацията «Опус ден». Фалангата се оказва вече ненадеждна като масова политическа опора на режима, каквато бе в продължение на десетки години. От една страна, тя е дотолкова компроментирана морално-политически особено чрез връзките си с нацистката партия в Германия и фашистката партия в Италия, че вече самото название «Фаланга» се възприема като срамно и позорно. Затова правителството я преименова в «национално движение». От друга страна, Фалангата, като резултат от разложителните процеси, губи своето влияние, а членската и маса непрекъснато се топи. Ако някога по свидетелството на Ейбл Плен тя е имала организация във всяко село и паланка, днес тя е загубила по-голямата част от своите първични партийни организации. Достатъчно е да се каже, че от 9-те хиляди селища на Испания в 5–6 хиляди тя изобщо няма организации.