Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Веднага след отделянето и от държавата фашистката партия започва да се раздира от вътрешни противоречия. Предишното (абсолютно) морално-политическо единство, с което се гордее всяка фашистка партия, изчезва «яко дим». На негово място идват антагонизмите, вътрешнопартийните борби, фракциите, групите и кръжоците.

Това е естествено. С отделянето си от държавата фашистката партия загубва най-важните лостове за поддържане единство в своите редове — раздаването на държавни служби, както и апарата за насилие, главно държавна сигурност, чрез който партийното ръководство унищожава всякакви фракционери вътре в своите редове. Когато разглеждахме вътрешнопартийния живот на фашистката партия, отбелязахме като характерна особеност на отсъствието на каквито и да било вътрешнопартийни борби и различия. Фашистката партия е обикновено единна като казарма. Ръководството командува, редниците изпълняват. Най-висшата проява на «демократизъм» във фашистката партия е благоволението на ръководството да информира първичните партийни организации за мотивите на един или друг политически завой. И ако някъде се появят фракционери, «иначемислещи», партийното ръководство, което е същевременно и правителство, веднага ги унищожава чрез държавния терористичен апарат. Или партийното ръководство, завладяло посредством партията държавата, след това чрез държавните органи за насилие подчинява напълно членската маса, създавайки от нея механизма на пълното послушание.

Ръководството на Фалангата по-рано вършеше тази работа чрез партийната (фалангистка) милиция и наказателните взводове. И едните, и другите се издържаха от държавата. Сега, след като загуби владението си над държавата, фалангата няма средства да поддържа свой терористичен апарат. Тя не може повече да раздава служби, помощи и пенсии. За да поддържа своя широка и надеждна социална база. За пръв път Фалангата се оказва в положението на обикновена политическа партия, принудена да разрешава своите вътрешни противоречия чрез открити, публични спорове и дискусии. Такава партия, лишена от облагите и привилегиите на властта, по необходимост минава в опозиция на държавата, за да може да се запази като политическа сила. След като по-рано тя е намирала социална опора в държавата, или по-точно чрез държавата (раздаване на служби, привилегии, синекури и пр.), сега тя може да разчита само на масите, враждебно настроени спрямо официалната власт. Но за да намери социална база в масите, тя трябва в една или друга степен да стане изразител на техните противодържавни настроения, т.е. да мине открито в опозиция на държавата. Такъв е пътят на Фалангата от монополно управляваща държавна партия до опозиционна партия.

«Определена част от фалангистката йерархия — пише Хосе Гарсия, — сътрудничейки отначало с франкизма, се отдалечи от режима и премина в опозиция. „Масите“ на фалангистката партия пасивно следяха борбата във върховете. „Масите“ симпатизираха на онези, които преминаха в опозиция. Така болшинството от фалангистите се оказаха в крайна сметка противници на франкистката диктатура, привърженици на „обновяването“, „преобразуването“, „либерализацията“, на замяната на франкизма с друг режим, който би отговарял на „интересите на нацията“. Подобна Фаланга стана ненужна на генерал Франко и той без особено съжаление се разделя с нея» (20–436 и 437).

Въпреки всичките си вътрешнопартийни противоречия с цялата пъстрота от направления и кръжоци Фалангата бе единна в едно отношение: в своята враждебност към късната франкистка държава. От ляво или отдясно, от прогресивни или ретроградни позиции, фалангистите системно критикуват режима.

Интересно е да се приведе критиката на Луис Гонсалес Висен, един от най-влиятелните лидери на левите фалангисти, бивш началник на охраната на Франко: «„Зародишът на движението“ се заключава във Фалангата. Може да се твърди, че фалангата и „движението“ са синоними, тяхната единствена разлика е в това, че тук са две различни тактики. Най-силните групи, онези, които почти непрекъснато държаха в свои ръце власта на Испания, представляват от само себе си най-крайните групировки на десните сили и капитализма. Оттук е съвсем естествено, че те се стремяха да извратят провъзгласените от Фалангата концепции за свободата и нейните революционни принципи в областта на икономиката.

В резултат на това сега в Испания съществуват две различни групи: от една страна, фалангисти, искащи свобода и социално-икономическа революция, от друга — „движение“, чиито десни тенденции предизвикват опасно противодействие на икономическия прогрес… В испанските десни сили — продължава Гонсалес Висен — има две основни цели: те се бориха и продължиха да се борят за това, да извратят, разпуснат или разчленят движението, което би се опитало да извърши икономическото преобразование на страната. Те се обявяват също така против разпространяването на идеите, които биха довели до създаването на институтите на свободата» (20–435).