Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Оттук в противоречивото положение на работническите комисии. От гледна точка на държавата и нейната профсъюзна политика те са нелегални, противозаконни органи и властта ги преследва. Но доколкото те са ръководителите на големите икономически стачки, работодателите и властите са принудени да преговарят с тях и по такъв начин ги признават фактически за истински представители на работническата класа. Като говори за статута на работническите комисии през 60-те години, Х. Гарсиа им дава съвсем точна характеристика: «Испанският пролетариат намери удачно средство да замени фашистките профсъюзи със свои органи за борба, заставили режима да ги признае „де факто“. Това беше още едно важно завоевание на работническите комисии профсъюзната опозиция, без да е станала официално призната, престана да бъде нелегална» (20–463).

Сантяго Карильо, сегашният генерален секретар на ИКП, в книгата си «След Франко — накъде?» възлага големи надежди на тези комисии като организационно оръдие на работническата класа за ликвидиране на корпоративната система: «„Вертикалните профсъюзи“ са в агония. Със своите комисии работническата класа създава условията за изграждане на единни, независими, свободни и демократични профсъюзи, класови профсъюзи, които служат за организиране защитата на нейните интереси и които да подпомагат борбата за едно общество без експлоататори и експлоатирани» (46–44).

Работническата профсъюзна опозиция на практика доказа, че тя е истинският ръководител на пролетариата и изразител на неговите интереси, като се нагърби с ръководството на големите стачки от 1957, 1958, 1961–1962 и особено от 1964г., които принудиха правителството да изведе на улицата полицията и войската. Стачката от 1962г., започната от миньорите на Астурия, трая близо два месеца и застави правителството да повиши работната заплата и да утвърди определен минимум за всички работници. Тежестта и авторитетът на работническата опозиция на този етап са пораснали до такава степен, че тя фактически да действува като представителен орган. През ноември 1962г. представителите на работническата опозиция от Астурия, Мадрид, Каталония, Баскония и Андалусия проведоха нещо като национална конференция, на която обобщиха опита от проведените по цялата страна стачки и същевременно приеха цяла програма за закрепване на достигнатите позиции.

Всъщност смисълът на борбата за превръщане на казионните профсъюзи от оръдие на държавата в оръдие на трудещите се против държавата най-добре е изразен в искането на студентите от 15-те факултета на Мадридския университет, където се казва: «СЕУ досега предсавляваше правителството пред студентите. Ние искаме нашите профсъюзи да предсавляват студентите пред правителството» (20–456 и 457).

Испания от 50-те и 60-те години фактически преживя оня етап на разложение на фашистката държава, когато тя загуби масовата си социална опора и най-важните си белези: фашистката партия и казионната система от масови организации. С това тя дегенерира до обикновена военна диктатура, която се крепи глав но на полицията и войската.

Че това действително е така, може да се проследи при всички по-големи демонстрации и стачки, избухнали в Испания през 50-те и 60-те години. В такива случаи правителството неизменно изкарва на улицата терористичния апарат на държавата, за да противодействува. То няма вече други средства.

Страна, в която са възможни стачки и масови, общонационални политически демонстрации, не може да се разглежда като фашистка държава в точния смисъл на думата. Тоталитарната фашистка държава разполага със средства не само да ликвидира в зародиш, но и изобщо да не допусне организирането на какъвто и да било протест. Чрез своята железна система за контрол на гражданското общество тя успява да ликвидира, още преди да е реализирано, всяко намерение за открито излизане против режима. Затова именно при всяка истинска фашистка държава се създава впечатлението, че съпротивата изобщо изчезва и дори възниква илюзията, че няма недоволни, тъй като никой не се вдига на борба. Пълната липса на условия за борба обяснява всичко. В туй отношение италианският буржоазен вестник «Щампа» от 18 юли 1922г. изрича пророчески слова за пълнотата на бъдещата фашистка диктатура: «Фашизмът — това е движение, стремящо се с всички законни и противозаконни средства да завладее държавата и да подчини на себе си целия живот на нацията, за да установи своята неограничена и безразделна диктатура. Главното средство за достигането на тази цел съгласно програмата и в съответствие с духа, царящ сред неговите вождове и последователи, е пълното унищожаване на всички граждански и лични свободи, с други думи — унищожаване на статута и на всички либерални завоевания на Италианското Рисорджименто.