Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Л. Гонсалес Винсен всъщност иска да възроди старата «истинската» Фаланга от времето на Хосе Антонио Примо де Ривера, която имаше в програмата си някои антикапиталистически тенденции. Това бе едно утопично желание, тъй като Фалангата за четвърт век сътрудничество с държавата е предостатъчно компроментирана, за да се възроди отново върху чиста и непорочна идейно-политическа основа. По-интересно е противопоставянето и враждебното отношение на левите фалангисти към държавата. Тази опозиция на режима е изразена още по-определено в програмата на левите фалангисти, изложена в една статия на същия Л. Гонсалес Винсен, където може да се прочете следното: «Ние се борим против всякакво случайно и диктаторско правителство… Ние сме противници на правителството, което под предлог за подобряването на икономиката на страната прави всичко това за сметка на най-бедните класи» (20–436).

Опозицията на левите фалангисти спрямо францистката държава понякога взема твърде остри и дръзки форми. Един от тях, някой си Хосе Рамон Алонсо Урдиалес, при чествуването годишнината от смъртта на основателя на Фалангата, извиква направо в лицето на Франко: «Предател!», за което е осъден на 12 години строг тъмничен затвор (26–96).

Франкисткият журналист Антонио Хименес Перикас е също осъден на 10 години тъмничен затвор. Синът на един от основателите на Фалангата Санчес Масас, студентът Хосе Антонио Санчес Масас Ферлосио (както се вижда, студентът е кръстен на името на основателя на Фалангата!), е осъден за «нелегална пропаганда». Авторът на фалангисткия химн «С лице към слънцето», писателят Дионисио Ридроехо, публично осъди убийството на комуниста Хулиан Гримау (член на ЦК на ИКП), за което е държан няколко месеца под арест.

Процес за «подстрекателство» на селяните е бил започнат «над един от основателите на Фалангата — директора на „Расета рурал“ граф Монтарко» (20–98).

Лабаде Отермин, също един от представителите на старата фалангистка гвардия, член на Националния съвет на Фалангата и дългогодишен граждански губернатор на Астурия, се обявява против казионните профсъюзи, заявявайки, че те са «загубили своето лице и престиж, преминавайки напълно в служба на правителството, което по-скоро ги използува като политически инструмент, отколкото като средство за изразяване желанията на трудещите се» (26–98). Същевременно той се застъпва за реформиране на профсъюзите, при което «изборната линия да вземе надмощие над политическата линия, която днес е господствуваща» (26–98).

Даже Хосе Солис Руис, доскорошният министър-генерален секретар на Фалангата, по повод работническите стачки си позволява да заяви в международния клуб по печата в Мадрид, че: «Не е достатъчно да се забрани стачката, трябва да се установи система, която би я направила ненужна» (26–98).

Освен тези индивидуални актове на опозиционно отношение към правителството и неговата политика фалангистите, особено от левицата, правят и колективни протести, присъединявайки се към работническите демонстрации. «В първомайския манифест към испанските трудещи се в 1963г. работническата профсъюзна опозиция отбелязва, че в стачките на някои места са взели участие тъй наречените „леви фалангисти“, които все повече се чувствуват отдалечени от режима».

«Левите фалангисти» излязоха с критика на правителството. 52 човека — сред тях президентът на кръжока Хосе Антонио и 7 члена на Кортесите — изпращат на Хосе Солис Руис писмо, в което се подчертава: «В течение на последните шест години правителствената политика доведе работниците до неподчинение, като не им остави друго средство освен бунта, в резултат на което Испания и целият свят узнават за несъгласие с тази политика…» (26–97).

След фашистката партия разложението обхваща системата от казионни масови организации, които остават без политическо ръководство и контрол. Отделянето на фашистката партия от държавата и особено враждебното и отношение към нея води до бързото разкриване на казионния антиработнически характер на «вертикалните профсъюзи». Пада цялата идеологическа гарнитура, грижливо изграждана в течение на десетилетия от фашистката партия, с единственото предназначение да крие истинската природа и функции на «вертикалните профсъюзи». Те също започват да се дистанцират от държавата и да се обявяват против нея.

По такъв начин се осъществява процес, обратен на онзи, който се извършва при възходящото развитие на фашистката държава, когато тя, вземайки под свой контрол масовите организации, от оръдие на трудещите се ги превръща в оръдие против трудещите се. Сега става обратното: като се откъсват и противопоставят на буржоазната държава, профсъюзите отново стават оръдие на трудещите се против държавата. От резерв на държавата, който тя използуваше за смазването на своите противници, те се трансформират в неин враг, срещу когото тя е принудена да хвърля въоръжена полиция и войска.