Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

… Доложено на райхсфюрера на СС и началник на германската полиция, предлагам Айхнер да бъде екзекутиран» (111–90).

Случаят Айхнер е особено показателен, понеже се отнася към довоенния период, когато ритъмът на събитията още не налага драконовски мерки в масови мащаби.

От монопола на държавата върху работната сила произтича и друго следствие: работникът няма правото да претендира за работа според квалификацията си, ако това не е изгодно за държавата. Той трябва да работи там и това, което е нужно и полезно на държавата. Германският фашизъм например дисквалифицира всички художници-модернисти, които правеха изкуство, враждебно на официалните художествени вкусове. Той им връчи трудови карти, изпрати ги да работят физически труд като обикновени копачи, а същевременно търгуваше с техните платна на външния пазар.

С премахването свободата на труда и въвеждането на извъникономическата принуда фашистката държава ликвидира безработицата по същия начин, както няма безработни при феодализма или в концинтрационния лагер.

Обикновено се опитват да обяснят икономическото «чудо» с бесните темпове на военната промишленост при нацизма. Вярно като факт, това още не обяснява истинската причина на нещата. Защото на подобно обяснение би могло да се противопостави въпросът: как може фашизмът да хвърля такива големи средства за въоръжение? Защо обикновената буржоазна демокрация не може или не си позволява подобно нещо? Отговорът на тези въпроси неизбежно ще ни доведе до общите икономически принципи на фашистката държава, главният сред които е връщането на обществото към извъникономическата принуда: държавата задължава работника да работи под страх от съд; определя продължителността на работния му ден; размера на заплатата; забранява му да напуска произволно предприятието, в което работи; забранява му да стачкува; задължава го да работи на смени; забранява му да напуска страната и да търси работа в други страни и пр. Накратко казано, държавата едностранно диктува всички трудови условия на работника, с което го поставя в положението на затворник.

За да се разбере механизмът за премахване на безработицата (в Германия през 1933г. тя достига 5 и половина милиона души!), трябва да се има предвид, че фашистката държава може да поддържа постоянно нисък стандарт на живота при непрекъснато увеличаващо се производство. Чрез терористичния апарат и системата от казионни масови организации държавата парира всякаква съпротива още в зародиш, а чрез монолитната и тотална пропаганда тя «убеждава» в правотата на своята икономическа политика.

След като трудът е принудителен, пред фашистката държава въпросът за стойността на работната сила престава да бъде въпрос, кайто подлежи на решаване. Благодарение на това фашистката държава винаги има на разположение неограничено количество евтина работна ръка. Ето защо за разлика от либералната буржоазна система тя може да си позволи лукса да хвърли огромно количество работна сила за мероприятия без стопански ефект, но с голямо военно значение като аутобани, погранични укрепления, мостове и пр., тя може да изгради автракична икономика, макар и да струва далеч по-скъпо, отколкото ако работи с вносни суровини. Накрая тя може да развива с бързи темпове най-модерна военна икономика, за каквато традиционната буржоазна държавна дори не може да мечтае.

В това отношение много са интересни мислите на Рапард за нацистката икономика, казани през 1936г. на конгреса на икономистите, говорещи френски език: «Ако считаме, че критерий за успех е да поставиш в действие максимум труд за минимален доход, германският опит е един триумф, но ако считаме, че стойността на една икономическа система се мери с достигането на максимален доход за минимален труд, това е пълен провал… Казва се, че автракичната германска икономика е унищожила безработицата: и няма защо да се учудваме, в затворите няма безработни» (155–57).

Тоталното обхващане и подчиняване на цялото общество на държавата, което е специфична същност на фашизма, беше невъзможно преди XX век. В този смисъл и фашистката държава бе исторически невъзможна, преди нашата епоха да създаде необходимите технически предпоставки. Под това се подразбират преди всичко модерните средства за комуникация и пропаганда — радиото, киното, телефонът, и високоговорителите.

«Диктатурата на Хитлер — заявява Алберт Шпеер в показанията си на Нюрнбергския процес — се отличава в едно принципиално положение от всички негови предшественици в историята. Това беше първата диктатура на индустриалната държава в епохата на съвременната техника, тя изцяло и напълно господствуваше над своя народ и техника. С помощта на такива технически средства като радиото и високоговорителите на 80 милиона души бе отнето самостоятелното мислене, те бяха подчинени на волята на един човек. Телеграфът, телефонът, радиото даваха например възможност на висшите инстанции да предават своите заповеди непосредствено на низшите организации, където те, предвид техния висок авторитет, се изпълняваха безпрекословно. Това доведе до такова положение, че многочислени инстанции и щабове бяха съединени непосредствено с върховното ръководство, от което се получаваха ужасни заповеди: Като следствие на това беше надзорът над всеки гражданин на държавата и строгото замаскирване на престъпните деяния. За страничния наблюдател този държавен апарат ще се стори неразбория между всички проводници на телефонната станция, но точно така, както и станцията, този апарат ще се управлява от една воля» (89–299 и 300).