Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Още по обезпокояващи са случаите на благодушно отношение към възраждащите се фашистки движения, където официалната държавна полиция в някои страни, водена от формално-демократични съображения, охранява техните митинги и събрания, и то от… демократичната общественост, от антифашистите.

Едва ли е необходимо да се доказва, че благодушното и снизходително отношение към фашистката опасност, както и подценяването и, я прави още по-реална.

Но, от друга страна, доколкото реалността на тази заплаха се определя не само психологически и социално-психологически фактори, а в много по-голяма степен от икономически, политически, исторически причини, налага се едно по-широко разглеждане на нещата.

Ние смятаме, че въпросът за възможното възраждане на фашизма трябва да се поставя и решава строго научно, а не емпирично или пропагандистки.

Преди всичко се налага разграничаване между историческата и политическата изживяност на фашизма. Като всяко социално явление и той подлежи на двете форми на отрицание.

В първия — историческия — смисъл фашизмът действително е вече изживян и за неговото възвръщане не може да става дума. Това означава, че като идея и политическа практика, претендераща, че открива нов път на човечеството, нов ред в света и друг, по-висок смисъл на човешкия живот, фашизмът се е провалил напълно и безвъзвратно.

След разкритията в края на Втората световно война и особено слид Нюрнбергския процес, който направи достояние на народите цялата огромна документация за чудовищните престъпления на фашизма, той повече не може да бъде привлекателен за никой народ. За човечеството той е вече една изконсумирана идея.

Нещо повече, в политическото мислене на хората от XX век фашизмът е напълно одиозно явление и затова всеки път, когато отделни режими са принудени мълчаливо да прибягват до неговите политически средства, бързат да се дистанцират от него, да отрекат всякаква връзка или прилика с неговата практика. За това косвено свидетелствува и обстоятелството, че в наши дни обвинението във фашизъм е равносилно на пълно дискредитиране в морално-политически смисъл.

Именно тези неща дават основание да твърдим, че исторически фашизмът е напълно изживян.

От това обаче не следва, че той е и полинически напълно изживян, т.е. че при определени условия управляващата върхушка на една или друга страна няма да прибегне до заимствуването на отделни елементи от фашистката практика, на отделни оръжия от неговия политически арсенал.

Никой не би могъл да даде гаранции за това. Още повече, че всеки от нас, следейки политическите събития, е имал възможността неведнъж да наблюдава колко лесно се изкушава от това всяка военна хунта, дошла на власт чрез преврат. Режимът на Пиночет е най-новият пример в това отношение.

Политическотото изживяване на фашизма има своите дълбоки основания в икономиката, в онези процеси на централизация и концентрация на капитала и собствеността, които са дълбоко присъщи на империализма. Не се касае за анахронични явления, а за обективна тенденция, която да подхранва държавния капитализъм. Колкото по-голяма е централизацията и концентрацията на средствата за производство в ръцете на монополите и държавата, колкото по-голяма е тяхната икономическа мощ, толкова по-широки са възможностите за унищожение на либералната демокрация, за ликвидиране на гражданските и политическите свободи на личността, а следователно за фашистки тоталитаризъм (7–224).

Още Ленин преди 60 години обръщаше внимание върху това в «Империализмът…» и други произведения: заменянето на свободната конкуренция от монопола в икономиката (базата) съответствува на заменянето на буржоазната демокрация с политическа реакция в надстройката. [Според Ленин политическата надстройка над империализма «представлява поврат от демокрацията към политическата реакция. На свободната конкуренция съответствува демокрацията. На монопола съответствува политическата реакция» (61–93).] Или, което е все същото, монополът в икономиката по необходимост прераства в монопол в политиката и оттам във всички останали сфери на обществения живот. А известно е, че монополът в политиката има една-единствена форма: диктат, диктатура.

Разбира се, възможността за фашистка диктатура не винаги се реализира в политическия живот, но тя съществува като обективна възможност, която може да ни заплашва в периоди на големи социални сътресения, така характерни за нашия век. Във всеки случай тенденцията към тоталитаризъм в съвременния свят е толкова силна, че дори и традиционните буржоазни демокрации вече далеч не са така идилични, както през XIX век; много често в техния политически живот могат да се забележат постъпки и действия, които напомнят по-скоро диктатура, отколкото демокрация.