Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Ставаше точно това, от което властите най-много се бояха: че наказанията няма да останат в тайна, а интересът към книгата ще избуи още повече.

От многобройните комични случки ще разкажа две.

Мой приятел от Пазарджик, поет, който знаеше текста на книгата много преди да бъде издадена, когато я вижда на витрината, закупува 15 екземпляра. Същия ден среща попа на едно от селата, с когото са добри приятели, и за да го заинтригова да купи и той, му казва, че излязла книга за фашизма, която на всяка цена трябва да притежава. Попът бързал и не успял да отиде до книжарницата. Когато след една седмица идва, книгата вече я нямало. Тогава моят приятел му дал един екземпляр за прочит и се разбрали след две седмици, когато попът отново щял да пристигне в града, да му я върне. Обаче минават 15, 20, 30 дни, минава месец и половина, два месеца, попът никакъв не се обажда. Тогава моят приятел обезпокоен една вечер взема автобуса и отива в селото да види какво се е случило с попа. Заварва го в компания с кмета, партийния секретар, председателя на местната дружба, профсъюзния лидер и двама учители да се черпят и нещо да обсъждат. Пита го защо не му е върнал книгата. Попът казва: «Ние решихме тази книга да остане тук за селото. Основахме си кръжок да я изучаваме. Четем отделни глави и ги обсъждаме. Размишляваме върху тях и се черпим…

— Че какъв кръжок можете да бъдете вие? — му казва моят приятел.

— Партийният секретар и кмета са комунисти, ти си християнин, председателят на дружбата — земеделец, учителите — най-вероятно безпартийни и атеисти… Какъв общ език имате?

— А-а-а! Чадо — казал многозначително попът, — когато е думата за фашизъм и почерпка, прави се единен фронт. Пък там идеологиите нямат значение…»

Другата случка станала в едно градче около Пловдив. Местната профсъюзна организация решила на общоградско събрание да награди най-изявените си активисти. Наред с паричните и предметни награди решили да подарят и книги. Обърнали се към книжарката, като и казали, че предпочитанията им са на страна на обществено-политическата литература. Казали също, че държат книгите да не бъдат с меки корици и на дебелина да хващат око. Книжарката им казала, че има под ръка една опаковка от 10 книги за фашизма, които отговарят точно на изискванията им: твърди корици, обложки и пр. Местните профсъюзни ръководители, които очевидно също не били от епицентъра на политическия живот, взели книгите, надписали подаръците и в деня на събранието ги раздали. Но минали няколко дни и из града започнали да говорят, че раздали идеологически вредна и забранена от властите книга. Книгата станала предмет на неочаквано много разговори и коментарии. По всяка вероятност мълвата е стигнала до ушите на онази държавна институция, която най-много бди за идеологическото здраве на страната, и по нейно указание в един прекрасен ден тръгват от човек на човек да вземат обратно неправилната книга.

Но наред с комичните случаи и ситуации, имаше и трагични. Ше разкажа само за последната. Миналата година по телефона ми се обади едно момче от Пазарджик, представи се и настоя да се видим.

В първия момент помислих, че е някой от правозащитното движение, който търси контакт. Обаче работата се оказа съвсем друга. «Моята съдба е много тясно свързана с вашата» — ми каза момчето. Аз изразих очудването си, като му казах, че недоумявам — ние дори не се познаваме. «Аз — продължи то — лежах четири години в затвора заради вашата книга за фашизма… Четох я на войниците в ротата и ме дадоха под съд. Съди ме военен съд и ме осъди на 6 години затвор, но понеже работих, излязох за четири… Сега наесен отново трябва да влизам в казармата да дослужа остатъка от военната служба… Най-обидно ми беше, че ме осъдиха за разпространение на… фашистки идеи в казармата…»

Бях потресен, стоях и не можех да повярвам на ушите си. Всъщност аз бях чувал навремето за такъв случай, но не повярвах, мислех, че е един от многобройните слухове и легенди, които тогава се разпространяваха. Но сега момчето стоеше пред мен и не оставаше място за съмнение. Четири от най-хубавите години на този млад и интелигентен мъж бяха погубени…

— Вие родители нямате ли? — попитах го аз, — защо не са се разтичали? Защо не са вдигнали шум? Защо не са алармирали общественото мнение? Как може да се мълчи пред такова политическо свинство?

Момчето ми каза, че родителите му са се опитали тук и там да потърсят помощ, но ги заплашили, като им казали, че е в техен интерес да мълчат, защото иначе щяло да стане по-лошо.