Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Всички тези събития не само държаха книгата в центъра на общественото внимание, но и непрекъснато разширяваха интереса към нея. От литературен факт, те я превърнаха в политическо събитие. Възникна спонтанно движение в защита на пострадалите редактори и рецензенти. При мен непрекъснато идваха хора да изразят своята подкрепа и солидарност, достигаха, разбира се и закани за разправа като изселване от София, интерниране, ликвидация.

Интересът стана толкова голям, че около книгата възникна същински политичаски фолклор. Появиха се комични ситуации, слухове и легенди, които станаха основа за нови политически вицове. Ше си позволя да разкажа някои от тях.

След като в разни интелектуални компании разговорите върху книгата придобиват престижен характер, една млада дама решава да си набави книгата. Отива в книжарницата и пита:

— Имате ли «Комунизмът» от Ж.Желев?

Продавачката я гледа учудена:

— Искате да кажете «Фашизмът» от Ж.Желев?!

— Е, така де, така де…

Приятели на проф. Иван Славов го срещат на улицата непосредствено след налагането на партийните наказания и го питат:

— Иване, как си? — какво правиш?

— Попълваме редиците на пострадалите от «Фашизма»…

Висши партийни функционери заплашват проф. Николай Генчев, че заради положителната рецензия, която е дал на книгата, може да бъде изключен от Партията. Той отговаря: «А сте ме изключили, а съм подал документи за активен борец против фашизма!»

Питат директора на издателство «Народна младеж»:

— Какво ново към издателството, другарю директор?

— Освен «фашизма» — нищо ново…

Съгласно един друг виц аз съм изпратил обширна статия за културата във в. «Народна култура». Редколегията, зарадвана, че отново съм застанал на здрави партийни позиции, решава да ми се обади:

— Много се радваме за статията… Съгласни с всичко… Пускаме я без да пипаме нищо… Но защо сте я изпратили неподписана?

— Защото не е моя…

— Тоест, как така?

— Написана е от Гъобелс…

Имаше и един, който сравняваше явно несъпоставими неща:

Какво са направили народите на Източна Европа след Втората световна война?

Унгарците през 1956г. направили въстание, чехите през 1968г. — «пражка пролет», поляците през 1980г. — «Солидарност», българите през 1982г. — издали «Фашизмът»…

Да се съпоставя издаването на една книга с народно въстание или масово народно движение, разбира се, е неоснователно, но то е интересно като умонастроение, дори ако вицът се талкува като самоирония, което е и най-правдоподобно.

Във връзка с противоречивата и трагикомична ситуация, в която се оказаха гонителите на книгата, много се актуализира известният съветски виц за «Мустакатия диктатор».

Един пияница, мъртво пиян, към полунощ застава пред Мавзолея на Червения площад и започва да вика: «Смърт на мустакатия диктатор! Смърт на мустакатия диктатор!»

Стражата пред Мавзолея се прави, че не го забелязва и с нетърпение чака досадникът да отмине. Но той упорито стои и обърнат към Кремъл от време на време вдига юмрук и скандирал своя лозунг. Накрая стражата се принуждава да позвъни и да извика дежурния офицер. Полковникът като вижда каква е работата, задържа пияницата и от караулното докладва на Сталин, че е задържал злостен враг, който викал срещу него: «Смърт на мустакатия диктатор». Сталин казал, че в момента има заседание и не може да се занимава с въпроса, но да го доведат след три часа.

Обаче тези три часа се оказали спасителни за пияния. Междувременно той изтрезнял. И когато след три часа Сталин го пита: «Гражданино, кого имахте предвид, когато викахте „Смърт на мустакатия диктатор“?», той отговаря:

— Естествено, Хитлер. Той вероломно нападна нашата страна, разрущи хиляди градове и села, изби милиони съветски…

— Достатъчно! Правилно, гражданино!

Обръщайки се през рамо, към офицера, Сталин пита: «А вие, другарю полковник, кого имахте предвид…»!??

Разказвам този остроумен съветски виц не само защото беше реактуализиран от общественото мнение и винаги се свързваше със съдбата на книгата, но преди всичко защото много точно изразяваше трагикомичната ситуация, в която неизбежно се оказваха всички онези, които организираха и провеждаха репресивните мерки. От една страна, трябваше да наказват заради аналогиите със социализма, които уж се правели в книгата, а от друга, когато наказваните искаха да им се посочи къде точно в книгата са правени сравнения, те трябваше да доказват, че макар текстуално да няма аналогии, книгата била така написана, че читателят като я чете, сам да прави сравненията — нещо, на което противната страна, заемайки на свой ред йезуитска позиция, енергично възразяваше, като доказваше, че въз основа на такъв документален текст аналогии може да прави само едно политически развратено съзнание… Следователно, тези, които правят сравненията, са хората от партийния апарат… те трябва да бъдат наказвани. И тъй като това беше директно политическо обвинение срещу преследвачите, споровете избухваха отново и отново…