Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Именно от тази гледна точка фашизмът представлява не само средство да се предотврати пролетарската революция, но и опит да и се предложи алтернатива.

От края на Втората световна война вече изминаха 36 години. През това време две нови поколения навлязоха в живота. Те нямат лични впечатления от фашизма. Техните представи са почерпани от многобройните книги и филми. Поради тази причина за много от тях фашизмът изглежда по-скоро екзотичен, отколкото ужасен. Мъките, страданията, скърбите и безбройните жертви, които фашизмът наложи на старото поколение, в тяхното въображение не са така живи и ярки, както у съвременниците. Времето е направило сноето.

Това е естествено. Всички събития един ден стават история. И новите поколения не са длъжни да живеят с историята, с представата за мъките и жертвете на техните предшественици. Те си иман нови задачи, преследват свои цели. Иначе не щяха да се рацличават от предходните поколения.

Но точно тук се крие голямата опасност. Защото по такъв начин се поражда благодушно отношение, отсъствие на политическа бдителност спрямо големите опасности на епохата, а същевременно фашизмът не е само история.

Като потенциална опасност фашизмът съществува и сега.

Множество събития почти ежедневно ни напомнят за нея. Най-последното беше несполучливият опит за десен профашистки преврат в Испания, извършен от националните гвардейци чрез въоръженото нахлуване в парламента.

Атентаторът, който направи покушение върху президента на САЩ Роналд Рейгън, се оказа идейно и организационно свързан с американската националсоциалистическа партия, съществуваща съвсев свободно в тази страна.

Легално съществуват националсоциалистически и други неофашистки партии и групировки в редица страни на Западна Европа. Засега те са малочислени и нямат сериозно влияние върху политическия живот, но вече не са безвредни.

Някои от тях провеждат военна подготовка на членовете си при полеви условия, други се одързостяват да организират международни срещи и събрания, да маршируват по улиците и да пеят фашистки песни, да поругават паметници на антифашистката борба; да нападат синагоги или да организират расистки изстъпления срещу цветнокожото население. Стана обикновено явление извършването на бомбени атентати на обществени места, жертва на които стават съвсем невинни хора. В отделни страни на Западна Европа периодически излизат на мода ту мустачките, ту прическата на Хитлер.

В цялата тази неофашистка вакханалия повече от всичко обизпокоява благодушното отношение на някои западни правителства към този род прояви. На тях се гледа като на безобидни рецидиви от миналото, които не представляват реална опасност. Но едва ли е необходимо да напомняме, че в началото и партията на Хитлер беше пъстра сбирщина, за която никой не допускаше, че един ден ще вземе властта.

Само с това недалновидно отношение можем да си обясним защо Хитлер и досега продължава да се води за почетен гражданин на 179 западногермански градове, защо многобройни негови биографии, издавани в големи тиражи и свободно разпространявани на пазара, както и разпространяването на всевъзможни политически реликви на Третия райх на баснословни цени днес вече представлява същинска хитлериада; защо официални среди или държавни институции се застъпват за обявяване давност за престъпленията на нацизма и пр.

Снизходителното отношение към най-престъпното социално-политическо явление на XX век — фашизма — се проявява и в други случаи. На 15 декември 1980г. западноберлинският окръжен съд обяви решението си посмъртно да оправдае Ван дер Любе. Присъдата, коята Имперският съд в 1933г. му е издал, беше призната за «явно извращение на правото». Ван дер Любе трябвало да бъде съден само като подпалвач на сграда. За това, че той е бил манипулиращо оръдие на самите подпалвачи, не се казва нищо. Казаното за главния подсъдим — Г. Димитров — е толкова скромно, че по същество представлява изопачаване на историческата действителност.

Той е представен като най-обикновен подсъдим, оправдан поради липса на доказателства. За неговата титанична борба срещу възходящата «кафява чума», за тежките морални и политически удари, които нанесе на националсоциализма в самото начало, за неговия героичен пример, както и за прозренията му в бъдещето, които впоследствие историята потвърди напълно, също нищо не се каза.

Сякаш в Лайпцигския процес в 1933–1934г. се е гледало някакво криминално дело, а не е било сблъсък на две идеологии и на две политически системи.