Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Актуалността на темата има и друга страна: необходимостта от изясняване структурата, закономерностите, скритите механизми и лостове на фашистката държава. Докато това не се направи, завинаги ще си остане загадка как фашизмът, особено германският, с неговата антинаучна, реакционна идеология, можа да повлече след себе си цели народи в Европа, за да ги превърне в оръдие за престъпните си цели; каква беше системата за «варваризиране», оглупяване, затъпяване, развращаване, деморализиране и дехуманизиране, която превърна милиони бюргери, филистери и верноподаници в модернизирана Тамерланова орда, застрашаваща с унищожение човешката цивилизация?

Ние знаем твърде много за престъпленията на фашизма (горене на книги, концентрационни лагери, газови камери и т.н.), но знаем твърде малко за онази машина, наречена фашистка държава, която вършеше тези престъпления.

Ние знаем твърде много за това, което се нарича «зверски фашизъм», и почти нищо за онзи «обикновен» (Михаил Ром), делничен фашизъм, от който израстват зверствата на първия.

Ето защо не е достатъчно само да се каже, че фашизмът е диктатура на най-реакционните империалистически кръгове (което, разбира се, е съвършено вярно), за да се отговори на тези въпроси. Нужно е да се отиде по-нататък: да се изследва детайлно фашистката диктатура като система и форма на държавна власт.

През различните периоди на фашизма са давани много и различни определения, при това от различни гледни точки. Всяко от тях в една или друга степен разкрива политическата същност на това противоречиво и загадъчно за културата на XX век явление. Когато след прословутия «поход към Рим» в 1921г. италианските фашисти идват на власт, много марксисти започват да го разглеждат като своеобразна дребнобуржоазна революзия. Още в 1923г. С. М. Бронски в сп. «Коммунистическая революция» третира фашизма именно като «дребнобуржоазна революция» и «борба на средните слоеве за самосъхранение» (6–25). Така го разглеждат в началото и италианските комунисти, които първи изпитват на гърба си ударите на фашистката диктатура. Според Л. Лонго в тогавашните дискусии в средите на италианските комунисти и социалисти фашисткото движение се е схващало като «резултат от бунта на дребната буржоазия, притисната в схватката между едрия капитал и работническото движение» (64–199).

Към такова схващане се е придържала и цялата социалдемокрация в Европа през 20-30-те години.

Към това схващане се придържа и А. Грамши. Но с неговото име е свързано и едно друго определение на фашизма като «несанкционирано от закона насилие от страна на капиталистическата класа» (23–471).

По-късно, след 1926г., когато италианският фашизъм започва да изгражда своята специфична държавна система и на хоризонта се очертава победата на много по-агресивното нацистко движение в Германия, все повече на преден план изпъква контрареволюционната природа на фашизма. Тогава вече се появяват нови определения, които подчертават като най-съществена тази негова черта. Е. Телман през 1932г. характеризира фашизма като «въоръжена контрареволюция, представена като масово движение, което се въплъщава в хитлеристките организации» (115–33). Пак през този период италианският историк Деле Пяне нарече фашизма «превантивна контрареволюция», Л. Лонго пък го определи като «една от формите на превантивната контрареволюция» (64–114).

В началото на 40-те години френският комуникт Ж. Политцер в полемика с нацисткия идеолог А. Розенберг отново определя фашизма като «най-реакционната контрареволюция в историята», като «контрареволюцията на XX век» (160–41, 44).

Евгени Кокс в желанието си да изтъкне противоречивата природа на фашизма и по-специално противоречието между неговата масова социална база, между масовото народно движение и дълбоко реакционната програма, която изпълнява, го нарече «реакционна революция» (52–136).

Ерих Хес, воден пак от желанието да изрази парадоксално противоречивата политическа природа на фашизма, особено противоречивостта на неговата стопанска организация, то определя като «индустриален феодализъм» (127–8), като система, която съчетава в себе си високото индустриално развитие на капитализма с докапиталистическите форми на извъникономическа принуда.

Херман Раушинг — бивш гаулайтер на областта Данциг, прозрял още преди войната целия авантюризъм на националсоциализма и избягал отвъд океана — определи германският фашизъм като «революция на нихилизма», «революция на отрицанието». В едноименната книга «Революция на нихилизма», излязла 1938г., той непрекъснато подчертава разрушителния характер на фашистката «революция»: стремежа да се унищожат всички нравствени, политически, художествени ценности, придобити в процеса на бавното и трудно развитие на човешката цивилизация (160а-26).