Желю Желев - Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Уинстън Чърчил дава своеобразно генетично определение на фашизма, като свързва появата му с комунизма. Според неговите собствени думи: «фашизмът беше сянката или по-скоро уродливото дете на комунизма» (136а-13).

Трябва да се подчертае, че тази концепция е широко разпространена сред буржоазнодемократичната и либерална интелигенция на Запад. Тя се споделя от представителите на официалната историография, за които е станала почти традиционна. Много типично е изразена от професора по философия и социология Луиджи Стурцо: «Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшивишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини» (172а-221).

Известни са още множество определения на фашизма, които не държат сметка за неговото социално и класово съдържание. Американският психоисторик Р. Биниън например разглежда разпространението на фашизма в Германия като «епилептичен припадък на немския народ.», като всеобща «шизофрения на нацията» (6–167).

Л. Мъмфорд счита, че истинските корени на фашизма трябва да се търсят «в човешката душа, а не в икономиката». Пояснявайки мисълта си, той пише: «В прекомерната гордост, в насладата от жестокостта и невротичната дезинтеграция — в това, а не във Ваймарския договор или некомпетентността на Германската република лежи обяснението на фашизма» (155а-118).

Вилхелм Райх в «Масовата психология на фашизма», като не отрича ролята на икономическия фактор за появата на фашизма, прави опит да обясни изцяло неговия възход с психологически причини. Фашизмът е «изява на ирационалната структура на човека, моделиран от тълпата.»: «Садизмът произтича от носталгията на един незадоволен организъм» (161–176).

Доколкото фашизмът не може да се обясни с патологията на фюрера или с всеобщото оглупяване на нацията, ние няма да се занимаваме с такъв род чисто психологически определения. Същевременно обаче ще добавим, че без приноса на социалната психология, в това число и на споменатите автори, много неща във феномена фашизъм не могат цялостно да бъдат разбрани.

Би трябвало също да кажем, че във всички приведени по-горе определения и характеристики се съдържа част от истината. Те просто отразяват отделни страни на реалното политическо явление, наричано фашизъм. Защото фашизмът е едновременно и «масово движение», и «революция на дребната буржоазия», и отчаяна «борба на средните слоеве за самосъхранение», и «дясна революция», и «превантивна контрареволюция», в известен смисъл — дори идеологическа «шизофрения на нацията» и «епилептичен припадък» на цял един народ и пр.

Но нито едно от тях не разкрива най-дълбоката основа и специфичната същност на фашизма. Тази последната сравнително пълно беше изразена в дефиницията, коята VII конгрес на Коминтерна даде на фашизма, определяйки го като «открита терористична диктатурата на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал» (33–29). Именно финансовият капитал е този, който стои в основите на фашизма и определя неговата програма. Без присъствието на финансовия капитал фашизмът би загубил своята природа, политическата същност и съдържание. Без финансовия капитал фашизмът изобщо не би могъл да се превърне в общонационално движение и да завладее държавната власт. Не е случайно, че фашизмът възниква в епохата на империализма, в условията на една дълбока социална криза, която заплашва самото съществуване на капиталистическата система. Историята познава и други масови движения на дребната буржоазия, които са могли да родят бонапартизъм, но не и фашизъм.

Няма никакво значение обстоятелството, че фашизмът започва като бунт на средните слоеве, на дребната буржоазия срещу чудовищния натиск на социалната криза (безработицата, инфлацията, данъчното бреме и пр.); няма значение и фактът, че многобройната маса на участниците във фашисткото движение субективно съвсем не се включва, за да служи на финансовия капитал, да изпълнява ролята на негов агент и пазач. Но обективно по силата на историческите условия при империализма съществуват две основни фигури, които могат да решават големите проблеми на епохата: финансовият капитал и пролетариатът.

Затова социалната криза по принцип може да се разреши или в пролетарска революция, или във фашистка диктатура. Тази последната представлява именно решението на финансовият капитал.