Пол Каланити - И дъхът стана въздух

Описаните събития се основават на спомените на д-р Каланити за случаи от реалната му практика. Имената на обсъжданите в книгата пациенти — когато са споменати — са променени. Във всеки от цитираните медицински случаи детайлите, по които биха могли да бъдат разпознати пациентите — като възраст, пол, етнос, професия, семейно положение и връзки, местоживеене, медицинска история и диагноза — също са променени. С едно изключение това важи и за имената на колегите на д-р Каланити, на приятелите и лекуващите го лекари. Всяка прилика с живи или починали реални хора, следствие от промяната на имената или отличителните детайли, е напълно случайна и неволна.

Докато пишех това, изведнъж ми хрумна, че предговорът към тази книга по-скоро напомня заключение. Защото, когато става дума за Пол Каланити, времето обръща своя ход. Ще започна — или по-скоро, ще приключа — с това, че опознах Пол едва след смъртта му. (Моля ви да проявите снизхождение.) Опознах го по-отблизо, когато той вече не бе сред нас.

Срещнах Пол в Станфорд в началото на февруари 2014 г., в един ранен следобед, който няма да забравя. "Ню Йорк Таймс" тъкмо бе публикувал есето му "Колко ми остава?", което предизвика невероятен отзвук сред читателите. Само за няколко дни то се разпространи с изумителна скорост. (Аз съм специалист по инфекциите, затова ще ми простите, че не употребявам метафори като "със скоростта на вирус".) После Пол поиска да се срещне с мен, да си поговорим за литературните агенти, издателите и другите детайли, свързани с издателския процес — имаше намерение да напише книга. Тази книга , която сега държите в ръцете си. Помня как в онзи ден слънчевите лъчи, промушващи се през клонките на растящата пред офиса ми магнолия, осветяваха ето това: седящия срещу мен Пол, красивите му спокойни ръце, гъстата брада на пророк и проницателните тъмни очи. В паметта ми тази сцена ми заприлича на творба на Вермеер с характерните размити очертания. Тогава си казах: "Трябва да запомниш това". Осъзнавах, че гледката пред очите ми е безценна. Заради диагнозата на Пол се замислих не само за неговата неизбежна смърт, но и за своята тленност.

В онзи ден обсъдихме много неща. Пол бе старши резидент [2] Резидент и резидентура — термини от американската медицинска практика, наложени вече и у нас, които отговарят донякъде на специализант и специализация. Може да бъде от 3 до 7 години, в зависимост от избраната специалност. — Б. пр. -неврохирург. Бе много вероятно пътищата ни да са се пресичали по работа, но не можехме да си спомним нито един общ пациент. Той ми сподели, че в Станфорд основните му предмети в бакалавърската степен са били английски и биология, след което бе продължил обучението си там в магистратура "Английска литература". Говорихме за отдавнашната му любов към писането и четенето. Порази ме фактът, че Пол с лекота би могъл да стане преподавател по английска литература, и в един определен етап от живота си наистина е бил много близко до поемането в тази посока. Но после, също като своя съименник, свети Павел, на пътя за Дамаск, осъзнал какво е истинското му призвание. Станал лекар, но никога не се отказал от мечтата си да се завърне към литературата, под една или друга форма. Може би щял да напише книга. Някой ден. Мислел си, че има достатъчно време за това. Но в онзи ден и на двама ни бе ясно, че вече не разполага с време.

Помня нежната му и донякъде лукава усмивка на слабото, изнемощяло лице. Ракът изцеждаше и последните му сили, но новата биотерапия имаше положителен ефект — Пол се бе осмелил отново да чертае планове за близкото бъдеще. Каза ми, че докато учел в университета, не се съмнявал, че ще стане психиатър, но после се влюбил в неврохирургията. Обичаше не толкова загадките на мозъка, не толкова удовлетворението, което получава от умелостта на ръцете си, извършващи невероятни подвизи по време на операция — не, за него най-важни бяха любовта и съчувствието, които изпитваше към страдащите хора заради вече преживяното от тях страдание и заради това, което тепърва им предстоеше да преживеят. Не мисля, че той ми го каза по такъв начин, по-скоро научих за това му качество от мои студенти, негови бивши асистенти; те бяха поразени от непоколебимата му убеденост в моралния аспект на лекарската професия. После с Пол си поговорихме за смъртта. За неговата смърт.