Пол Каланити - И дъхът стана въздух

Майк предложи да изпрати багажа ми по пощата, за да не ми се налага да го мъкна сам. Сутринта рано ме откара до летището и шест часа по-късно кацнах в Сан Франциско. Едва бях излязъл от самолета, когато телефонът ми звънна. Беше личната ми лекарка: на рентгеновите снимки дробовете ми изглеждали леко размити, сякаш не са на фокус. Каза ми, че не знае какво точно означава това.

Но разбира се, знаеше.

Аз също знаех.

Луси ме посрещна на летището, но отложих разговора за вкъщи. Седнахме на дивана и ѝ съобщих резултатите от рентгенографията. Щом ѝ казах, тя разбра какво означава това. Отпусна глава на рамото ми и разстоянието помежду ни изчезна.

— Нуждая се от теб — прошепнах аз.

— Никога няма да те изоставя — отвърна тя.

Обадихме се на близък приятел, колега неврохирург от болницата, и го помолихме да ме приеме за консултация.

Получих пластмасова гривна като всички други пациенти, облякох син болничен халат, минах покрай сестрите, които познавах по име, и се озовах в кабинета — същата тази стая, в която бях приел стотици пациенти през изминалите години. В тази стая обсъждах с пациентите смъртоносните им диагнози и сложните операции; тук ги поздравявах за оздравяването им и виждах радостта по лицата им, че ще се завърнат към нормалния си живот; тук съобщавах на роднините за смъртта на близките им. В този кабинет седях на стола, миех ръцете си в умивалника, пишех указания с маркер на дъската, сменях датата на календара. В моменти на пълна изнемога дори се бях просвал на това легло и бях заспивал. Сега лежах на него, с широко отворени очи.

Млада медицинска сестра, която виждах за първи път, надникна в кабинета и каза:

— Лекарят скоро ще дойде.

И в този момент бъдещето, към което така дълго се бях стремил, което рисувах във въображението си и което съвсем скоро щеше да се превърне в настояще, просто ей така се изпари.

Биде върху мене ръката Господня,

и Господ ме изведе чрез духа,

тури ме всред полето — а то беше пълно с кости —

и проведе ме около тях, и ето имаше доста много

кости по полето,

и те бяха съвсем сухи.

И каза ми: сине човешки! Ще оживеят ли тия кости?

Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това.

Книга на пророк Йезекиил 37: 1–3 [7] Цитатите от Библията тук и по-нататък в книгата са по изданието на Св. Синод на Българската православна църква, София, 1992 г. — Б. пр.

Винаги съм бил сигурен, че няма начин да стана лекар. Ето ме, в един далечен ден преди години: прострял съм се на слънце на самотното хълмче, точно над нашата къща, и си почивам. Преди няколко часа моят чичо, лекар — също като мнозина други от роднините ми — ме е попитал с какво смятам да се занимавам в бъдеще. Току-що са ме приели в колежа и този въпрос ми се струва безкрайно далечен. Ако ме бяхте накарали все пак да отговоря, бих казал, че искам да стана писател, но — честно казано — в този момент мисълта за каквато и да е кариера изобщо не ме вълнува, смятам я просто за абсурдна. След няколко седмици ще напусна това малко градче в Аризона, и се възприемам не толкова като човек, тръгнал да се катери по някаква кариерна стълбица, а по-скоро като свободен електрон, готов да достигне втора космическа скорост [8] Физическа величина, която представлява минималната скорост, необходима, за да се преодолее гравитационното притегляне на Земята. — Б. пр. и да попадне в непознатата и сияеща Вселена.

Лежах там в прахта и, унесен в спомени, се наслаждавах на ласката на слънчевите лъчи. Градчето пред мен, със своите 15 000 жители, ми се струваше вече толкова жалко в сравнение със Станфорд, който се намираше на почти хиляда километра оттук, и с всички обещания, които ми предлагаше той.

Свързвах медицината основно с отсъствие — най-вече отсъствието на баща ми, който отиваше на работа преди изгрев-слънце и се връщаше по тъмно, при притоплената чиния с храна на масата в кухнята. Когато бях на десет години, той премести мен и братята ми — бяхме трима, на четиринайсет, десет и осем години — от Бронксвил, Ню Йорк, малко и уютно предградие северно от Манхатън, в Кингман, щата Аризона. Градчето се намираше в пустинна равнина, обградена от две планини, и за околния свят бе просто място, където спираш по пътя, за да заредиш с бензин и да продължиш за някъде другаде. Баща ми бе привлечен от слънцето, евтиния живот (как иначе би могъл да спести пари, за да плати обучението на тримата си синове в колеж?) и от възможността да си открие собствен кардиологичен кабинет. Всеотдайността му към пациентите скоро му спечели уважението на съгражданите ни. Когато бяхме заедно, късно вечер или през почивните дни, винаги ни удивляваше странният му характер, който бе комбинация от противоречиви качества — нежност и диктатура; ту ни обсипваше с прегръдки и целувки, ту редеше строги поучения от типа: "Да бъдеш номер едно, е много просто: намери този, който е първи в момента, и стани по-добър от него". Той бе решил за себе си, че бащинството може да бъде поднесено в дестилиран вид, капка по капка; струваше му се, че кратките и концентрирани (но искрени) прояви на любов и грижа са равни на… В общи линии, на това, което правят през цялото време другите бащи. Ако такава е цената на медицината, мислех си аз, тя е прекалено висока.