Пол Каланити - И дъхът стана въздух

Отбих се у дома, за да си взема багажа. Луси ме откара до летището и ми каза, че ни е записала на консултация при семеен терапевт.

Преди да се кача в самолета, ѝ пратих съобщение: "Иска ми се да си тук".

Няколко минути по-късно тя ми отговори: "Обичам те и ще те чакам, когато се върнеш".

По време на полета гърбът ми ужасно ме болеше и докато стигна до Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк, за да взема влака до дома на приятелите си, тялото ми буквално пулсираше от болка. През последните няколко месеца болката бе с различна интензивност: от търпима до толкова силна, че не можех да говоря известно време и стисках зъби, и още по-кошмарна, при която се търкалях на пода и крещях неудържимо. В този момент бе от най-лошия вид. Полегнах на твърдата пейка в чакалнята и почувствах как мускулите ми започват да се отпускат. В такива случаи никакво количество "Ибупрофен" не помагаше. За да сдържа сълзите си, започнах да дишам тежко и да назовавам поименно всеки един от обхванатите от спазъма мускули: erector spinae, rhomboid, latissimus,piriformis…

Един от пазачите дойде при мен.

— Сър, тук е забранено да се лежи.

— Извинете — казах аз, едва шепнейки, — но много… ме… боли… гърбът.

— Няма значение, пак не може да лежите тук.

Извинете, но умирам от рак.

Думите за малко да излязат от устата ми, но все пак се удържах. А ако не беше така? Може би всички хора, които имат болки в гърба, се чувстват по този начин. Знаех много за болката в гърба, за анатомията ѝ, за физиологията, познавах думите, с които пациентите я описваха, но си нямах представа какво точно изпитват. Може би с мен не ставаше нищо необичайно. Може би. А може би просто се страхувах да произнеса на глас думата "рак".

Надигнах се от пейката и се затътрих към перона.

Късно следобед най-накрая се добрах до къщата на моите приятели в Колд Спринг, на осемдесет километра северно от Манхатън по течението на река Хъдсън. Посрещнаха ме десетина от най-близките ми приятели от последните години, гласовете им се смесваха с какофонията на радостни детски викове. След прегръдките последва неизбежният въпрос, който очаквах с притеснение; макар да бях подготвен, имах чувството, че ме заляха с ледена вода:

— А Луси няма ли я?

— Неочаквани проблеми в работата — излъгах аз. — Изникнаха в последната минута.

— О, колко жалко!

— Може ли да си оставя багажа и малко да полегна, за да си почина?

Надявах се, че няколко дни без операции, с пълноценен сън и почивка — накратко, това, което би трябвало да е нормалният живот — ще помогнат за облекчаване на болката и няма да се чувствам толкова уморен. Само че след ден-два стана ясно, че нищо подобно няма да се случи.

Всеки ден спях до обяд, а после сядах на масата, отрупана с чинии с касуле и раци, които не можех да се насиля да погълна. Преди вечеря вече бях изтощен и готов отново да си полегна. Понякога четях на децата книжки, но през повечето време те играеха около мен, подскачаха и крещяха. ("Деца, мисля, че чичо Пол има нужда от почивка. Защо не отидете да си поиграете някъде другаде?") Изведнъж си спомних как преди петнайсет години работих като ръководител в детски летен лагер. В един от почивните си дни седях на брега на езеро в Северна Калифорния и четях книга, наречена "Смърт и философия" [6] Death and Philosophy, Jeff Malpas, 1999 г. , докато веселите деца ме използваха като препятствие в играта "Плени знамето". Някога се присмивах над абсурдността на тази ситуация: двайсетгодишен младеж, обкръжен от величието на живописните дървета, планини, езеро, чуруликащите птички и щастливите четиригодишни момченца, заровил нос в малка черна книжка за смъртта. Само че сега откривах известен паралел: езерото Тахо бе заменено с река Хъдсън, хлапетата не ми бяха непознати, а деца на моите приятели, и вместо книга за смъртта, от живота наоколо ме отделяше моето собствено умиращо тяло.

На третата вечер говорих с Майк, нашия домакин, и му казах, че ще съкратя престоя си и си тръгвам на следващия ден.

— Не изглеждаш много добре — отбеляза той. — Всичко наред ли е?

— Хайде да си сипем малко скоч и да поседнем някъде — предложих аз.

Седнахме пред камината и му казах:

— Майк, мисля, че съм болен от рак. По всичко личи, че прогнозата не е добра.

За първи пък изрекох на глас тези думи.

— Ясно… Предполагам, че не се шегуваш, нали?

— Не.

Той се умълча.

— Честно казано, даже не знам какво да те питам.

— Всъщност може би първо трябва да кажа, че нямам потвърждение за това, но на практика съм сигурен — симптомите са налице. Утре се прибирам и всичко ще стане ясно. Надявам се, че съм сгрешил с преценката си.