Варлам Шаламов - Татарският молла и чистият въздух

Жегата в затворническата килия беше толкова голяма, че вътре нямаше нито една муха. Огромните прозорци с железни решетки бяха широко отворени, но това не носеше облекчение — нажеженият асфалт на двора изпращаше нагоре горещи въздушни вълни и в килията беше дори по-хладно, отколкото навън. Всички дрехи бяха свалени и стотици голи тела, излъчващи влажна топлина, се въртяха на пода, потънали в пот — на наровете беше прекалено горещо. По време на комендантските проверки арестантите се строяваха по долни гащи, висяха в тоалетните по цял час, като безкрайно се поливаха със студена вода от мивката. Ала това помагаше за кратко време. „Поднарниците“ изведнъж се оказаха притежатели на най-хубавите места. Хората чакаха да отпътуват за „по-отдалечени краища“ и се шегуваха с мрачен затворнически хумор, че след това изтезание с изпарване ги очаква изтезание чрез замразяване.

Татарският молла, подследствен арестант по прочутото дело на „Голяма Татария“, за което знаехме много по-рано от деня, когато за него намекнаха вестниците, як шестдесетгодишен сангвиник с мощни гърди, покрити със сиви косми, с жив поглед на тъмните, кръгли очи, говореше, като непрекъснато бършеше с мокро парцалче голата си, потна глава:

— Само да не ме разстрелят. Ако ми лепнат десет години — дребна работа. Това е страшно за онези, които смятат да живеят до четиридесет. А аз се каня да изкарам до осемдесет.

Когато ни прибраха от разходка, моллата вземаше на бегом петте етажа, без да се задъха.

— Ако ми лепнат повече от десет — продължаваше да разсъждава той, — в затвора ще изкарам още двадесетина години. А ако е лагер — моллата замълча, — на чист въздух — десет.

Спомних си за този умен молла с бодър дух днес, когато препрочитах „Записки от Мъртвия дом“. Моллата знаеше какво е това „чист въздух“.

Морозов и Фигнер прекарват затворени в Шлиселбургската крепост при най-строг режим двадесет години и излизат оттам напълно трудоспособни хора. Фигнер намира сили за по-нататъшна активна работа на революционното поприще, след което издава десет тома спомени за преживените ужаси, а Морозов пише редица научни трудове, които му донасят известност, и се жени по любов за някаква гимназистка.

В лагера, за да се превърне в мърша един здрав млад човек, започнал кариерата си в лагерния забой, на чист зимен въздух, е нужно по-малко време — от двадесет до тридесет дни при шестнадесетчасов работен ден без почивни дни, при системен глад, парцаливи дрехи и нощуване на температура минус шестдесет градуса в изпокъсана брезентова палатка, плюс побоите, нанасяни му от десетниците, старейшините, криминалните и конвоя. Тези срокове са многократно проверени. В бригадите, които започват златодобивния сезон и носят имената на своите бригадири, към края на сезона не може да се намери нито един от онези, които са започнали сезона, освен самия бригадир, дневалния на бригадата и някой от личните приятели на бригадира. Останалият състав през лятото се сменя няколко пъти. Златодобивният забой непрекъснато изхвърля производствените си отпадъци в болниците, в така наречените оздравителни команди, в селищата за инвалиди и на братските гробища.

Златодобивният сезон започва на 15 май и свършва на 15 септември — четири месеца. Да не говорим за работата през зимата. С наближаването на лятото основните забойни бригади се формират от нови хора, които още не са зимували тук.

Арестантите, получили присъда, мечтаеха по-бързо да попаднат от затвора в лагера. Там имало работа, здравословен селски въздух, предсрочно освобождаване, кореспонденция, колети от роднините, печелене на пари. Човек винаги вярва в по-доброто. Край пролуката на вратата на товарния вагон, с който ни караха към Далечния изток, непрестанно се бутаха пътниците-етапници, упоено вдишваха хладния, ухаещ на полски цветя тих вечерен въздух, раздвижен от пътуващия влак. Въздух, който не приличаше на спарения, вмирисан на карбол и човешка пот въздух на затворническата килия, намразена от нас за многото месеци следствие. В тези килии оставяхме спомените за поруганата си и стъпкана чест, спомени, които искахме да забравим. В наивността си хората смятаха следствения затвор за най-жестокото преживяване, коренно променило живота им. Именно арестът бе най-силното нравствено потресение за тях. Сега, измъкнали се от затвора, те подсъзнателно искаха да вярват в свободата, макар и относителна, но все пак свобода, живот без проклетите решетки, без унизителните и оскърбителни разпити.