Варлам Шаламов - Татарският молла и чистият въздух

Но дори някои да получаваха по нещо — можеше да се обещае половината на някой възпитател, а останалото все пак да бъде получено, — човек нямаше къде да го занесе. В бараката чакаха криминалните, за да те ограбят пред очите на всички и да разпределят плячката между своите „Ванечки“ и „Сенечки“. Колетът трябваше или веднага да бъде изяден, или да бъде продаден. Имаше предостатъчно купувачи: десетниците, началниците, лекарите.

Имаше и трети, най-разпространен изход. Мнозина даваха колетите си да им ги пазят техни познати от лагера или от затвора, заемащи длъжности на такива места, където можаха да им ги заключат и скрият. Или ги даваха на някого от волнонаемните. И в единия, и в другия случай винаги имаше риск — никой нямаше вяра на тези хора, ала това бе единствената възможност да се спаси полученото.

Пари изобщо не даваха. Нито копейка. Само на най-добрите бригади, и то толкова малко, че сумата не представляваше за тях някаква сериозна помощ. На много места бригадирите правеха следното: изработеното го пишеха на двама-трима души, като по този начин те преизпълняваха нормите си, за което им се полагаше парична премия. Останалите двадесет-тридесет души оставаха с намалени дажби. Това беше остроумно решение. Ако изработеното се разпределеше между всички, никой нямаше да получи нито копейка. А в този случай пари получаваха двама-трима души, които се избираха съвсем наслуки, често пъти дори без бригадирът да участва в съставянето на ведомостта.

Знаеше се, че нормите не може да бъдат изпълнени, че пари няма и няма да има, и въпреки това хората ходеха по петите на десетника, интересуваха се колко са изработили, тичаха да посрещат касиера, ходеха в канцеларията да правят справки.

Какво беше това? Дали желание да се изтъкнеш колко много работиш, да издигнеш репутацията си в очите на началството, или просто някакво психическо разстройство „по причина на лошото хранене“? Последното е по-вярно.

Светлият, чист, топъл следствен затвор, който толкова скоро и толкова безкрайно отдавна бяха напуснали, на всички, абсолютно на всички им изглеждаше оттук като най-хубавото място на земята. Затворническите несгоди бяха забравени до една и хората с увлечение си припомняха как са слушали лекции на истински учени и разказите на безкрайно препатилите, как са чели книги, как са спали и яли до насита, как са ги водили на чудесна баня, как са получавали колети от близките си, как са усещали, че семейството им е тук, до тях, зад двойния железен портал, как са говорили свободно за каквото си искат (в лагера за това даваха допълнителна присъда), без да се страхуват нито от шпиони, нито от надзиратели. Следственият затвор им изглеждаше по-свободен и по-роден от родните им къщи и не един казваше, потънал в мечти върху болничното легло, макар да му оставаше да живее малко: „Бих искал, разбира се, да видя семейството си, да замина оттук. Но още повече ми се ще да попадна в килията на следствения затвор — там беше още по-добре и по-интересно, отколкото у дома. И бих разказал на всички новаци какво е това «чист въздух».“

Да прибавим едва ли не поголовния скорбут, превърнал се както по времето на Беринг в страшна и опасна епидемия, която отнасяше десетки човешки живота, дизентерията, понеже ядяхме каквото падне, обзети единствено от желанието да напълним с нещо стомасите си, раздирани от тъпа болка, събирахме остатъците от кухнята, изхвърлени на боклука и целите покрити с мухи; пелаграта — тази болест на бедняците, изтощение, след което кожата се смъква от дланите на човек като ръкавица, а по цялото тяло се лющи на големи кръгли люспи, подобни на дактилоскопични отпечатъци, и накрая прочутата алиментарна дистрофия — болестта на гладните, която едва след ленинградската блокада започнаха да назовават с истинското й име. Дотогава се наричаше по различни начини, като се започне от Р.Ф.И. — тези тайнствени букви в диагнозите на историите на заболяванията, превеждани като рязко физическо изтощаване, или по-често — полиавитаминоза — странно латинско название, говорещо за липсата на няколко витамина в човешкия организъм и успокояващо лекарите, намерили удобна латинска формулировка за означаване на едно — на глада.

Да си припомним студените, влажни бараки, където всички процепи отвътре бяха покрити с дебел лед, сякаш се беше стичал парафин от някаква огромна свещ, догоряла в ъгъла на бараката… Оскъдните дрехи и оскъдната дажба, премръзванията — а едно премръзване означава вечни мъки дори да не се стигне до ампутация. Да си представим как би трябвало да върлуват и как върлуваха грипът, белодробните възпаления, най-различните простуди и туберкулозата в тези блатисти гори, убийствени за сърдечно болните. Да си спомним за епидемиите от членовредителство. Да вземем предвид и огромната морална потиснатост, липсата на каквато и да било надежда… Тогава лесно може да се види до каква степен „чистият въздух“ бе по-опасен за здравето на човек, отколкото затворът.