Варлам Шаламов - Татарският молла и чистият въздух

Започваше нов живот — без онова напрежение на волята, което беше нужно за всеки разпит по време на следствието. Изпитах огромно облекчение при мисълта, че вече всичко е решено безвъзвратно, присъдата е обявена, няма нужда да се мисли какво точно да се отговаря на следователя, няма нужда да се тревожиш за близките си, няма нужда да кроиш планове как ще живееш, няма нужда да се бориш за къшея хляб — всичко това вече не зависи от теб, вече нищо не можеш да промениш, не можеш да свиеш на никъде от тази бляскава железопътна линия, която бавно, но неотклонно води на север.

Влакът пътуваше към зимата. Всяка следваща нощ беше по-студена от предишната, сочните зелени листа на тополите тук вече бяха обагрени в светложълто. Слънцето не беше толкова горещо и ярко — сякаш златната му сила бе попита, всмукана от листата на кленовете, тополите, брезите и ясените. Сега самите листа проблясваха със слънчева светлина. А бледото, анемично светило дори не можеше да напече вагона и през по-голямата част от деня се криеше зад топли сивкави облачета, които още не обещаваха сняг. Но и снегът наближаваше.

Етапен затвор, още един „маршрут“ на Север. Морският залив ги посрещна със слаба виелица. Снегът още не можеше да натрупа — вятърът го смиташе от замръзналите жълти сипеи в ямите с мътна, мръсна вода. Мрежата на виелицата беше прозрачна. Снеговалежът не беше обилен и приличаше на рибарска мрежа, изплетена от бели конци и хвърлена върху града. Над морето снегът съвсем не се забелязваше — тъмнозелените пенести вълни бавно заливаха зеленясалите хлъзгави камъни. Параходът стоеше на рейда и отгоре приличаше на играчка — дори когато ги караха с катер до самия му борд и те един след друг се изкачваха на палубата, за да изчезнат в отворите на трюмовете — дори тогава параходът изглеждаше изненадващо малък, прекалено много вода имаше наоколо.

След пет денонощия ги стовариха на един суров, мрачен бряг в тайгата и с камиони ги извозиха до местата, където им предстоеше да живеят — и да оживеят.

Здравословният селски въздух беше останал отвъд морето. Тук ги заобикаляше пропитият с блатни изпарения разреден въздух на тайгата. Хълмовете бяха обрасли с блатна растителност и само върховете им, лишени от всякаква гора, проблясваха с голия си варовик, полиран от бурите и ветровете. Краката им затъваха в подгизналия мъх, който и през летния ден рядко оставаше сух. През зимата всичко замръзваше. И хълмовете, и реките, и блатата тогава изглеждаха като едно същество, зловещо и недружелюбно.

През лятото въздухът бе прекалено тежък за сърдечноболните, а през нощта — направо непоносим. Когато свиваше голям студ, хората дишаха на пресекулки. Тук никой не тичаше, може би с изключение само на най-младите — но и те не тичаха, а някак странно подскачаха.

Облаци от комари покриваха лицата ни — без мрежа не можеше да се направи нито крачка. А по време на работа мрежата задушаваше, пречеше на дишането. Но не можеше да се махне заради комарите.

Тогава се работеше по шестнадесет часа и нормите бяха изчислени за шестнадесет часа. Ако смятаме, че ставането сутрин, закуската и разводът за работа, както и времето, необходимо да се стигне до обекта, отнемаше най-малко час и половина, обедът — един час и вечерята заедно с приготовленията за сън — час и половина, то за спане след тежкия физически труд на открито Оставаха само четири часа. Човек заспиваше в мига, когато преставаше да се движи, изхитряваше се да спи както върви или както си стои прав. Недостатъчният сън отнемаше повече сили, отколкото гладът. Неизпълнението на нормата водеше до намалена дажба — 300 грама на ден без чорба.

С първата илюзия бе приключено бързо. Става дума за илюзията за труда, същия онзи труд, за който над портите на всички лагери висеше задължителният според лагерния устав надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. А лагерът можеше да култивира и култивираше единствено омраза и отвращение към труда.

Веднъж месечно лагерният пощаджия отнасяше натрупалите се писма в цензурата. Писмата от континента и към континента пътуваха по половин година, ако изобщо пътуваха. Колети се даваха само на изпълнилите нормата — останалите се конфискуваха. Всичко това нямаше характер на произвол — ни най-малко. За това се четяха заповеди, в особено важни случаи караха всички поголовно да се подписват. Това не беше плод на разюзданата фантазия на някой началник-дегенерат, а заповед на висшето началство.

Читать дальше