Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Така в общи линии започна моята печална история. Три седмици след убийството мръсните ченгета ме арестуваха, докато кротко си хапвах охлюви. О, колко много се бяха постарали! Бяха вложили цялата си упоритост, страст, ловкост, за да ме натикат в съда и да ми нанесат удара, от който не можах да се възстановя в продължение на тринайсет години. Убийството на човека от престъпния свят беше представено като че ли ставаше дума за умишлено премахване на влиятелен банкер или почтен глава на семейство. Задачата им не беше проста. Но инспекторът от съдебното следствие Мейзо, който отговаряше за случая, се беше озлобил срещу мен до такава степен, че между него и защитниците ми избухна истинска война — с открити ругатни и подли удари. Вестниците от онова време точно отразиха схватките. Мръсникът Мейзо държеше големия си коз в лицето на онзи жалък пръдльо Голдстейн, който дотогава беше лизал подметките на всички момчета от „Монмартър“ с надеждата, че ще успее да проникне в средата им. О, колко послушен се оказа Голдстейн! Според признанията на самия Мейзо, двамата се били срещали поне стотина пъти „случайно“, докато се водело следствието. В резултат свидетелят, който непосредствено след убийството беше заявил, че случайно дочул за раняването на някой си Ролан и хукнал към болницата да провери дали не иде реч за неговия приятел (а тримата му другарчета от онази нощ бяха потвърдили), на 18 април след многобройните си срещи с Мейзо се закле над следните показания:

В нощта на 25 срещу 26 март непосредствено преди убийството той ме срещнал в компанията на две неизвестни лица (те до края си останаха неизвестни). Аз съм го попитал къде мога да намеря Льогран. Докато сме говорели, единият от неизвестните лица влязъл в бара и накарал Льогран да излезе навън. Голдстейн ни оставил да си разговаряме. По-късно ме видял отново и аз съм му казал, че съм застрелял Льогран, след което съм го помолил да иде в болницата и да провери в какво състояние се намира, дали още е жив и ако да, да го посъветва да си мълчи.

Е, не беше много логично. Нали ме описваха като истински звяр — опасен, жесток и хитър. С кой акъл тогава съм застрелял човека, а после съм си останал спокойно на местопрестъплението, за да причакам Голдстейн, ако случайно му хрумне да намине пак? Дори не съм се опитал да се преместя в друг квартал, а съм стоял закован като крайпътен камък на ардешко шосе, за да не би ченгетата да ме подминат, без да мога да им кажа здрасти. Самият Голдстейн се оказа най-хитър — веднага след направените „разкрития“ се измъкна в Англия.

В същото време аз се бранех като луд. „Голдстейн? Не познавам такъв. Може и да съм го срещал, да съм разменял няколко думи с него като със съкварталец, но не зная дори какви са му далаверите.“ Наистина, в началото изобщо не можех да включа кой е този Голдстейн и успях да си го припомня едва след очната ставка. Бях удивен, че някакъв непознат мухльо ме обвинява в убийство с такова настървение и се питах какво ли престъпление е извършил, че се е превърнал в мек восък за ченгетата. И до ден-днешен не мога да си отговоря. Така или иначе, без неговите показания цялата сложна структура от улики, която ченгетата градяха, щеше да се разсипе и те нямаше да докажат нищо. Но той заявяваше „Чух госпожа еди-коя си да казва…“ и следствието отиваше при въпросната, госпожа, която признаваше, че „може би е било възможно…“ От сбора на всички „евентуално“ и „може би“, които ченгетата измъкваха, се събра доста дебело досие.

Точно тогава на преден план изскочи един факт, който в началото изглеждаше странен, но после се превърна в опасно, фатално оръжие. Това беше идеална полицейска машинация, ужасен капан, в който ние с адвокатите ми паднахме с главата надолу. Мислейки, че се спасявам, аз всъщност се погубих сам. Защото колкото и да беше дебело, делото не съдържаше никакви конкретни улики, а сипещите се показания на Голдстейн звучаха неубедително. Тъй като липсваше най-важният елемент — мотивът. След като нямах никакви причини да желая смъртта на жертвата и не бях невменяем, всеки съдебен състав, колкото и да беше тъп, щеше да забележи, че се връзвам с делото колкото косъм със супа. И тогава полицията извади мотива. Подсказа им го едно ченге, заседнало в „Монмартър“ от десет години насам — инспектор Мазилие.

Един от адвокатите ми — Бефе, имаше навика да отскача от време на време до „Монмартър“, за да се повесели. В някакво заведение той срещнал Мазилие и полицаят заявил, че знае какво точно се е случило в нощта на убийството и че е готов да свидетелства. Подразбрало се, че е на моя страна. Двамата с Бефе решихме, че Мазилие действа или воден от почтеност, или — по-вероятно — за да натрие носа на Мейзо. Затова нашата страна — нашата! — го покани на свидетелската скамейка.