Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Трето. Бъдещият основен свидетел на обвинението Голдстейн не е знаел кой точно е ранен и отишъл чак до болницата, за да разбере дали това не е приятелят му Льогран.

Единственото, което се знаеше за въпросния Папийон, е, че малкото му име е Роже и че минава за твърде опасен човек.

На двайсет и три годишна възраст аз все още не бях нито опасен, нито страшен, макар че след време може би щях да стана. Истина е, че не бях в добри отношения със закона, но на двайсет и три години човек има много шансове да се промени. Бях пристигнал в „Монмартър“ едва преди две години, така че не бях имал време да се превърна в страшилището на „Пигал“. Вярно е, че нарушавах спокойствието на обществото. Имаше подозрения, че съм участвал в няколко големи кражби, но на този етап нищо не беше доказано. На няколко пъти ме бяха привиквали в централното управление на полицията и добре ме бяха обработвали, без обаче да успеят да изтръгнат дори едно име или признание. Вярно е също, че след трагедията, която ме сполетя в детството ми; след преживяванията във флота; след отказа на чиновничеството да ме приеме в кръга на почтено живуркащите хора бях решил да живея извън нормите и го доказвах непрекъснато. Вярно е, че при всеки арест, свързан с някое по-сериозно престъпление, в което изглеждах замесен, намирах десетки начини да обиждам и да ругая мъчителите си. Казвал съм им дори, че един ден те ще тънат в лайната и аз ще се разправям с тях по същия начин, по който те с мен. Вярно е, че озлобените ченгета са си казвали: „Не бива да пропускаме удобния случай да подрежем крилцата на тази пеперуда.“

И все пак бях само на двайсет и три години! Целият ми дотогавашен живот представляваше един непрекъснат бунт срещу обществото; срещу примирените мухльовци; един безкраен карнавал от насмешки и фойерверки. Участвах в някои безумия, но никога не съм бил злодей. Впрочем когато ме арестуваха, досието ми беше почти чисто — имах една-единствена условна присъда от четири месеца заради укриване на крадени вещи. Трябваше ли да ме изтриват от света само защото съм се гаврил с ченгетата или защото един ден можело да стана опасен? Ако във Венецуела преценяваха хората по същия начин, никога нямаше да ми дадат убежище, а още по-малко гражданство. Защото когато пристигнах там, не само че вече бях на трийсет и осем години, но и действително бях станал опасен.

Всичко започна от момента, когато със случая се зае съдебното следствие. Започнаха да привикват всички Папийоновци. Цял „Монмартър“ бе вдигнат на крак. Търсеха се: Малкия Папийон, Папийон Пусини, Папийон Безсмъртния, Папийон Роже и прочее. Мен ме наричаха или само Папийон, или Папийон Безпалеца. Не ми се искаше да си имам вземане-даване с ченгетата и затова светкавично се ометох. Защо избягах, нали бях невинен? Глупав въпрос! До този момент вече няколко пъти бях изтезаван на „Ке д’Орфевър“ и трябва да ви призная, че хитроумните им методи не ми бяха много по вкуса. Не си падах по идеята отново да им опитвам ритниците; да ме давят в кофа с ледена вода, докато наистина тръгна да хвърлям топа; да ме стискат за ташаците, докато се подуят така, че после със седмици да не мога да ходя с прибрани крака; нито да ми притискат ноктите с менгеме, докато не паднат сами; нито да ме бият с гумени палки в гърдите, докато не започна да храча кръв; нито да лежа на земята, докато някоя стокилограмова маймуна ми скача върху корема. Наистина, не си падах по това. Затова смятам, че имах твърде убедителни причини да побягна. Не отидох много далеч, защото не се чувствах виновен. Нямах основания да минавам границата — мислех, че ми е напълно достатъчно да намеря някое кротко селце в близост до Париж. Скоро щяха да арестуват или поне да идентифицират Папийон Роже и тогава — хайде пак в Париж. Без повече опасности за ташаците, ноктите и прочее.

Само че Папийон Роже така и не беше намерен. Убиецът продължаваше да липсва. И в един момент някой се сети откъде да го извади. За Папийон Роже ли говорите? Проста работа — махате Роже и оставяте само Папийон — прякор на някой си Анри Шариер. Оставаше само да се съберат доказателства, които да се нагодят към случая, за да може виновният най-накрая да бъде изфабрикуван. Нали знаете, колкото повече неразкрити престъпления, толкова по-малко шансове за инспекторите да получат повишение. Трябва да се признае, че идеята им бе сполучлива. Моя милост щеше да се хареса не само на началниците в полицията, но и на съдията, който водеше делото, и дори на дванадесетте съдебни заседатели. Щях да получа десетина години затвор, и готово! Представям си как са се наговаряли: ще го изкараме сводник, а любовницата му ще представим като курва… Крадец е, на няколко пъти сме го хващали, но пусто нямахме достатъчно доказателства, та се налагаше да го пуснем. Само веднъж го пипнахме за укриване на крадени вещи и получи четири месеца условно. Отгоре на всичко този тип има отвратителен характер, обижда, лъже, нищо не признава, нарекъл е кучето си на името на префекта на Париж, а понякога дори заплашва колегите ни, че ако не се отнасят по-внимателно с него, няма да доживеят до пенсия. Това трябва да се накаже — още повече нашите методи за разпит вече са модерни и цивилизовани и ние никога не сме му давали повод да се държи така.