Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

— Да ти хрумва нещо?

— В момента не. Според теб Родни ще ни помогне ли?

— Съмнявам се. Не би издал приятел. Той харесва Джона, казва, че е странен и така нататък, обаче му е мъчно за него. Не проявих голям интерес, защото не исках да реши, че съм прекалено любопитна.

— Страхотни разкрития, Ейприл.

— Защо просто не отидеш в полицията да им съобщиш?

— Може би, не знам. Нека да си помисля.

Обсъдиха различни планове за действие, но решиха, че никой няма да свърши работа. На тръгване Тео отново й благодари. Ейприл отговори, че би направила всичко, за да му помогне — законно и незаконно.

Тео се запъти към къщи, но в един момент рязко смени посоката и отиде да се види с Айк.

Съгласно нарежданията на госпожа Гладуел Тео се яви в кабинета й точно в осем и петнайсет в понеделник сутринта. Седна срещу нея пред бюрото, докато тя разлистваше някакви папки. Още не се усмихваше, все едно продължаваше да е ядосана заради сбиването.

— Как прекара почивните дни? — попита тя без капчица истински интерес.

— Добре, струва ми се — отговори Тео.

Не беше отишъл да си бъбрят за уикенда, имаха друга работа. Всъщност уикендът му беше минал доста тъпо и той вече осъзнаваше, че животът му няма да се върне в обичайното русло, докато не изчисти името си. Все още беше заподозрян, а това си беше тъмен облак, надвиснал над главата му.

— Хайде да променим кода за достъп до шкафчето ти — каза тя. Затова искаше да се срещнат рано, преди началото на часовете. — Измисли ли нов код?

— Да, госпожо. 2325426. (Адвокат.)

Тя си го записа и го сравни с другите кодове.

— Мисля, че ще свърши работа.

Тео се прокашля и каза:

— Госпожо Гладуел, отново искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се миналия четвъртък — за сбиването и всичко останало. Наруших правилата и моля да ме извините.

— Очаквам по-добро поведение от теб, Тео. Наистина съм разочарована и искам да не се забъркваш в повече неприятности.

— Добре.

Тя затвори папката и леко се усмихна.

— Говори ли с полицията през почивните дни?

— Не, госпожо.

— Приключиха ли с разследването?

— Мисля, че не. Доколкото ми е известно, не са заловили когото трябва.

— Още ли подозират теб, Тео?

— От миналия петък съм главният заподозрян.

Тя поклати невярващо глава.

Тео се замисли за съвета на Айк, намести се на стола, прокашля се, изломоти едно „ъхъ“ и създаде недвусмисленото впечатление, че се кани да направи трудно съобщение.

— Госпожо Гладуел, ако знаехте, че един от седмокласниците тук, в нашето училище, има мобилен телефон, какво щяхте да направите?

Тя се облегна на стола си и задъвка химикалката си. После каза:

— Щях да поговоря с класния му ръководител, да го помоля да разбере от ученика дали наистина има телефон и да го конфискува. Обичайното наказание е половиндневно отстраняване от учебни занятия. Защо питаш, Тео?

— Само от любопитство.

— Не, не е само от любопитство. Познаваш седмокласник, който носи мобилен телефон в училището, нали така, Тео?

— Може би.

Госпожа Гладуел дълго се взира в него и започна да се досеща.

— Възможно ли е телефонът да е откраднат? — попита тя.

Тео кимна и каза:

— Възможно е. Не съм сигурен, обаче е възможно.

— Разбирам. А възможно ли е този откраднат телефон да е свързан с обира в магазина на Биг Мак миналата седмица?

Тео кимна леко и отговори:

— Възможно е. Не съм сигурен и не обвинявам никого в кражба.

— Проникването с взлом е едно, Тео, и то наистина не е моя работа. Полицията се е заела с разследването. Ако обаче седмокласник има мобилен телефон, това е нарушение на правилата в училището, тоест на моя територия. Нека първо разрешим този проблем.

Тео я гледаше, но мълчеше.

Последва дълга пауза. Госпожа Гладуел чакаше. Най-накрая погледна часовника си и каза:

— Добре, ако искаш да ти помогна, дай ми име. Ако ли не, понеделник сутрин е и имам хиляди неща за вършене.

— Чувствам се като доносник — призна Тео.

— Най-напред, Тео, ученикът никога няма да разбере, че ти си ми казал. Второ, и това е много по-важно, ти си главният заподозрян за престъпление, извършено от друг. На твое място щях да направя всичко по силите си да намеря истинския престъпник. А сега ми дай името или отивай в клас.

— Джона Фин — каза Тео, преструвайки се, че го прави неохотно.

Айк го беше убедил, че няма друг избор, освен да издаде престъпника.

В девет без десет би звънецът за първия час и господин Краутхамър освободи седмокласниците си от часа на класния. Докато момчетата се изнизваха от стаята, той направи няколко крачки към чиновете, постави ръце върху раменете на Джона Фин и каза: