Джон Гришам - Теодор Буун. Заподозрян

Инспектор Ворман се върна в кабинета си, уверен, че е разкрил поредното престъпление, макар и дребно. Би предпочел да залавя наркопласьори и сериозни престъпници.

В три и петнайсет в понеделник следобед инспектор Ворман пристигна в училището и се запъти към кабинета на госпожа Гладуел. Почака, докато тя отиде до една класна стая на втория етаж и изведе Джона Фин от последния за деня учебен час. Джона, който вече беше изтърпял отстраняването си за половин ден, изломоти: „Сега пък какво?“, и я последва.

— Просто ела с мен — каза тя и двамата поеха по коридора обратно.

В канцеларията изчакаха да удари последният звънец и учениците да се изсипят извън сградата. По време на хаоса след часовете Джона и госпожа Гладуел влязоха в кабинета й и затвориха вратата. Инспектор Ворман показа значката си и попита:

— Ти ли си Джона Фин?

— Да — отговори Джона и потърси с поглед помощ от госпожа Гладуел.

— Седни — покани го Ворман. — Искам да ти задам няколко въпроса.

— Станало ли е нещо?

— Може би.

Джона седна и остави раницата на коленете си. Беше видимо изплашен и не знаеше какво да прави или да говори.

Ворман приседна в края на бюрото и изгледа Джона отгоре. Не беше честна битка. Строго ченге с тъмен костюм и страховито изражение, което измерва със строг поглед уплашено слабичко хлапе с паднал върху очите бретон. Ворман знаеше как точно ще протече разговорът, а Джона не беше толкова сигурен.

Инспекторът поде:

— Разследваме обир от миналата седмица в „Биг Мак Систъмс“, компютърен магазин в центъра, и искам да ти задам няколко рутинни въпроса. Това е.

Джона си пое въздух, почти ахна и наведе глава. Впери поглед в пода и зяпна слисан. Ворман не беше виждал по-виновно лице.

— Откъде взе мобилния телефон, с който те спипаха днес сутринта?

— Ами… купих го.

Ворман отвори бележника си, близна молива си и попита:

— Добре, от кого го купи?

— От някакво момче. Казва се Ранди.

Ворман надраска нещо в бележника си и попита:

— Колко плати за него?

— Ами… петдесет долара.

— Телефонът е откраднат от магазина на Биг Мак. Когато го купи, знаеше ли, че е откраднат?

— Не, сър, кълна се.

— Как е фамилията на Ранди?

— Не съм сигурен.

— Знаеш ли къде живее? Къде да го намеря, за да поговорим?

— Не знам, сър.

— Добре, значи този загадъчен Ранди просто се появява и предлага да ти продаде за петдесет долара чисто нов смартфон, който всъщност струва триста, и на теб не ти хрумва, че може да е откраднат?

— Не, сър.

— Не е много умно от твоя страна, нали?

— Май не.

— Лъжеш ли ме?

— Не, сър.

— Ако ме лъжеш, Джона, положението ще се влоши още повече.

— Не ви лъжа.

— Мисля, че ме лъжеш.

Джона поклати глава и бретонът му падна в очите.

Ворман от години разпитваше закоравели престъпници, хора, които умееха да изричат огромни лъжи с най-искрено изражение. Това хлапе не звучеше никак благонадеждно.

— Крадецът или крадците са нахлули в магазина на Биг Мак и са откраднали няколко таблета и лаптопи. Ранди да е предлагал да ти продаде чисто нов таблет или лаптоп?

— Не, сър.

— Виждал ли си таблет „Линкс нула-четири“?

Джона поклати глава, без да отлепя поглед от пода.

— Знаеш, че училищната управа има правото да проверява шкафчето и раницата ти, нали? — попита Ворман и се подготви да нанесе смъртоносния удар. — Разбираш ли го?

— Да, струва ми се.

— Добре. Да погледнем в раницата ти.

— Какво търсите? — попита Джона.

— Още крадени вещи.

Ворман посегна към раницата. Джона я стисна за кратко, после я пусна. Ворман я остави върху бюрото на госпожа Гладуел и бавно дръпна ципа. Извади отвътре учебници, тетрадки, списание за видеоигри и накрая един таблет. „Линкс 0-4“. Вдигна го, разгледа го и каза:

— Джона, ти ме излъга. Откъде се взе това?

Джона се приведе напред, облегна лакти на коленете си и провеси нос.

Ворман го притисна:

— Откъде се взе това, Джона? Брат ти ли ти го даде?

Никакъв отговор.

— Добре, да отидем да погледнем какво има в шкафчето ти.

Почти по същото време на около километър и половина от гимназията инспектор Хамилтън се представи на Джеси Фин. Намираха се в кабинета на директора няколко минути след последния звънец. Раницата на Джеси лежеше неотворена върху бюрото.

— Искам да ти задам няколко въпроса — поде Хамилтън с приятелска усмивка.

Директорът господин Трасъл седеше на бюрото си и наблюдаваше.