Джон Гришам - Теодор Буун. Момчето адвокат

- Да.

- Ще ми обясниш ли?

- Напоследък този термин се среща често. Означава, че човек, който притежава дадена къща, спира да изплаща вноските по ипотеката си. Затова банката решава да му отнеме къщата.

- Не разбирам.

- Нещата стоят по следния начин. - Тео взе един учебник и го сложи в средата на бюрото. - Да приемем, че това е къщата, която искаш да купиш. Струва сто хиляди долара, но ти нямаш толкова пари и си принуден да ги вземаш назаем от банката. - Той постави една тетрадка до учебника. - Ето я и нея.

- Ясно.

- Тя ти дава сто хиляди, а ти купуваш къщата от продавача. Съгласяваш се да изплащаш на банката по петстотин долара на месец в продължение на трийсет години.

- Трийсет години?

- Да. Обикновено договорът се сключва за такъв срок. Банката ти начислява допълнителна такса за заема. Нарича се лихва. Всеки месец си длъжен да изплащаш част от стоте хиляди плюс съответната лихва. Сделката е добра и за двете страни. Ти получаваш къщата, която желаеш, а банката печели от лихвата. Нещата вървят добре до момента, в който поради някаква причина спреш да правиш месечните вноски по ипотеката.

- Какво е ипотека?

- Която споменах току-що ли? Банката притежава къщата, докато не изплатиш целия заем. Ако се забавиш с вноските, тя има право да ти я отнеме. Може да те изгони и да прибере къщата. Ето какво става, когато не можеш да си плащаш ипотеката.

Тео стовари тетрадката върху учебника.

- Майка ми се разплака, като разбра, че трябва да се изнесем. Живеем в къщата, откакто съм се родил.

Тео включи лаптопа си.

- Ужасно е - каза той. - И напоследък се случва доста често.

Санди сведе глава. Изглеждаше отчаян.

- Как се казва баща ти?

- Томас. Томас Коу.

- А майка ти?

- Ивлин.

Тео затрака по клавиатурата.

- Какъв е точният ви адрес?

- Улица "Бенингтън" номер осемстотин и четиринайсет.

Тео натисна още няколко клавиша, изчака за миг и възкликна:

- Боже!

- Какво става?

- Банката е „Секюрити Тръст“ на Мейн Стрийт. Преди четиринайсет години родителите ти са взели назаем сто и двайсет хиляди долара за период от трийсет години. Не са плащали месечните вноски от четири месеца.

- От четири месеца?

- Да.

- И цялата информация се намира в интернет?

- Да, но не всеки е в състояние да я открие.

- Ти как успя?

- Съществуват различни възможности. Много адвокатски фирми плащат специална такса, за да получат достъп до определена информация. А и аз знам къде да търся.

Санди оклюма и поклати глава.

- Значи ще загубим къщата?

- Не съвсем.

- Но баща ми е безработен.

- Има начин да отложите процедурата по изземването. Можете да запазите къщата, докато баща ти отново започне работа.

Санди го погледна недоумяващо.

- Чувал ли си понятието „фалит“? - попита го Тео.

- Да, но не знам какво означава.

- Това е единственият ви шанс. Родителите ти са принудени да подадат молба за обявяване на фалит. За тази цел трябва да се свържат с адвокат, който ще внесе документи в съда от тяхно име.

- Колко ще ни струва?

- Не се притеснявай за това сега. Важното е да се обърнете към адвокат.

- Не можеш ли ти да го направиш?

- Съжалявам. Моите родители не се занимават с фалити. Но през две къщи от тук работи Стив Мозинго. Страшно е добър. Мама и татко изпращат повечето клиенти при него. Наистина го харесват.

Санди си записа името.

- Мислиш ли, че ще успеем да задържим къщата?

- Да, но трябва да му се обадите възможно най-бързо.

- Благодаря ти, Тео. Не знам какво да кажа.

- Няма проблем. Радвам се, че ти помогнах.

Санди хукна към вратата, сякаш нямаше търпение да съобщи вкъщи добрите новини. Тео го наблюдаваше как се качва на колелото и изчезва през задния двор.

Още един доволен клиент.

Към пет без петнайсет следобед госпожа Буун влезе в кантората на Тео. В едната си ръка носеше папка, а в другата - някакъв документ

- Тео - каза тя. Очилата за четене бяха спуснати до средата на носа й. - Ще ги занесеш ли в Семейния съд? Добре ще е да бъдат вписани в деловодството преди пет часа.

- Разбира се, мамо.

Тео скочи от мястото си и посегна към раницата. Винаги се надяваше някой от фирмата да го изпрати в съда.

- Написали си домашните?

- Да, нямах много.

- Чудесно. Днес е понеделник. Нали ще се отбиеш при Айк? Знаеш колко се радва.

Всеки понеделник без изключение майката на Тео му напомняше две неща: първо, Тео трябваше да прекара поне половин час с Айк и, второ, цялото семейство се събираше на вечеря в италианския ресторант „Робилио“. Последното определено му се струваше по-приятно от посещението при Айк.