Джон Гришам - Теодор Буун. Момчето адвокат

- Как мина в училище? - попита баща му както обикновено.

- Много добре. Директорът одобри посещението ни в съда. Тази сутрин се срещнах със съдия Гантри. Обеща ни места на балкона.

- Чудесно. Имате късмет. Половината град ще бъде там.

- Ти ще ходиш ли?

- Аз ли? Не - отвърна баща му и посочи документите пред себе си, сякаш незабавно трябваше да се заеме с тях.

Тео бе дочул как двамата му родители се заричат, че няма да идат в съда, за да наблюдават процеса. Те самите бяха твърде заети адвокати и не можеха да си губят времето с чужди дела. Тео обаче знаеше, че им се иска да присъстват.

Господин Буун, а донякъде и съпругата му винаги се оправдаваха с работата си, когато се стараеха да избегнат нещо.

- Колко време ще продължи делото? - попита Тео.

- Носят се слухове, че ще приключи след около седмица.

- Ще ми се да го изгледам докрай.

- Дори не си го помисляй, Тео. Вече говорих със съдия Гантри. Ако те види в залата по време на училище, ще спре заседанието и ще нареди на съдебния пристав да те арестува. А аз няма да платя гаранцията ти. Ще лежиш дни наред в затвора с всички останали пияници и гангстери.

След тези думи господин Буун взе лулата си, запали я и издиша дима. Погледите им се срещнаха. Тео не знаеше дали баща му се шегува, но определено изглеждаше сериозен. Съдия Гантри беше негов стар приятел.

- Майтапиш ли се? - попита накрая Тео.

- Донякъде. Едва ли бих те оставил в затвора, но наистина говорих със съдия Гантри.

Тео вече обмисляше как да присъства на процеса, без да бъде забелязан от съдията. Бягството от училище щеше да бъде детска игра.

- А сега изчезвай - нареди господин Буун. - Трябва да си напишеш домашните.

- Ще се видим после.

До входната врата на долния етаж седеше жена, стара почти колкото самата кантора. Казваше се Елза Милър, но никой не се обръщаше към нея с фамилното й име. Независимо от възрастта й, която оставаше неизвестна, тя държеше всички да й викат Елза. Дори тринайсетгодишният Тео. Елза бе започнала да работи за семейство Буун много преди той да се роди. Беше рецепционистка, секретарка, офис мениджър и правен асистент при необходимост. Тя управляваше кантората и често трябваше да помирява двамата адвокати.

Елза заемаше много важна роля в живота на семейство Буун. Тео я възприемаше като близка приятелка.

- Здравей, Елза-поздрави я той, спря до бюрото й и разтвори ръце, за да я прегърне.

Както винаги Елза скочи енергично от стола и притисна Тео към себе си. После го огледа и попита:

- Не носеше ли същата риза вчера?

- Не.

Тео казваше истината.

- Напротив.

- Бъркаш, Елза.

Тя често коментираше облеклото му, което за едно тринайсетгодишно момче беше доста отегчително. Тео обаче беше нащрек. Знаеше, че някой винаги го наблюдава и си води бележки. Ето защо често мислеше за Елза, докато подбираше дрехите си сутрин. Не успяваше да се отърве от този досаден навик.

За нейния собствен гардероб се носеха легенди. Елза беше ниска и много слаба - според майката на Тео „всичко й отиваше“. Тя предпочиташе прилепнали дрехи в ярки цветове. Днес носеше черни кожени панталони и яркозелен пуловер. Късата й посивяла коса беше лъскава и разрошена. Както обикновено очилата й бяха в тон с облеклото. Елза не беше скучен човек. Наближаваше седемдесет, но определено не водеше еднообразен живот.

- Мама тук ли е? - попита Тео.

- Да, вратата е отворена.

Тя седна отново на стола, а Тео се отдалечи.

- Благодаря.

- Обади се един твой приятел.

- Кой?

- Санди. Каза, че ще се отбие по-късно.

- Добре.

Тео тръгна по коридора, спря пред първата врата и поздрави Дороти. Секретарката на господин Буун бе симпатична и почти толкова скучна, колкото шефа й на втория етаж. Тео надникна в следващия кабинет и помаха на Винс, правния асистент, който работеше отдавна за госпожа Буун.

Марсела Буун говореше по телефона, когато Тео влезе и седна срещу нея. Бюрото от стъкло и хром изглеждаше много подредено и нямаше нищо общо с бюрото на господин Буун. Папките с делата, по които работеше в момента, се намираха на един рафт зад гърба й. Всичко беше на мястото си с изключение на обувките й, които бяха хвърлени встрани. Бяха с висок ток -следователно майката на Тео бе ходила в съда. Днес тя носеше тъмночервена пола и сако. Госпожа Буун винаги изглеждаше безупречно, но полагаше допълнителни усилия, когато присъстваше на заседания. „Мъжете са толкова небрежни - повтаряше непрекъснато тя, - а жените са длъжни да се грижат за външния си вид. Не е честно.“