Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Когато натиснах звънеца, ми отвори самият Дерек. Той се вцепени. Пулеше се в мен с големите си глуповати кафяви очи, докато не му казах:

— Здравей, Дерек.

— Здрасти, Анди.

И двете деца на семейство Ю винаги се обръщаха към Лори и мен със собствените ни имена — волност, с която така и не свикнах. А в сегашните обстоятелства още повече ме подразни.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

Дерек не успяваше да измисли никакъв отговор.

Стоеше и ме зяпаше.

От кухнята се чу гласът на баща му:

— Дерек, кой дойде?

— Всичко е наред, Дерек — успокоих момчето. Паниката му почти ме разсмя. Защо се втрещи така, за бога? Нали ме беше виждал хиляди пъти?

— Дерек, с кого говориш?

Краката на стол изчегъртаха по пода в кухнята. Дейвид Ю се появи в коридора, опря длан в шията на сина си и полека го придърпа навътре.

— Здравей, Анди.

— Здравей, Дейвид.

— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо?

— Само исках да поговоря с Дерек.

— За какво?

— За делото. За това, което се е случило. Опитвам се да открия кой го е направил. Трябва да знаеш, че Джейкъб е невинен. Помагам на адвоката да се подготви за делото.

Дейвид кимна, за да покаже, че ме разбира.

И жена му Карън излезе от кухнята, поздрави ме сдържано и тримата застанаха на входа, сякаш щяха да се снимат за семеен портрет.

— Дейвид, може ли да вляза?

— Според мен не е желателно.

— Защо?

— Анди, ние сме в списъка на свидетелите. Не би трябвало да говорим с никого.

— Това е нелепо. Живеем в Америка — тук можеш да говориш, с когото пожелаеш.

— Прокурорът ни каза да не говорим с никого.

— Ладжудис ли?

— Същият. Точно така каза: „Не говорете с никого“.

— Е, имал е предвид журналистите. Искал е да не правите противоречащи си изказвания заради кръстосания разпит на делото. Аз се опитвам да науча исти…

— Анди, той каза друго. „Не говорете с никого.“

— Ясно, но няма право да го каже. Никой не може да ви наложи такава забрана.

— Съжалявам.

— Дейвид, дойдох заради сина си. Познаваш Джейкъб, и то от мъничък.

— Съжалявам.

— Добре, не може ли да вляза, за да обсъдим това?

— Не.

— Не може ли?

— Не може.

Погледите ни се срещнаха.

— Анди — изрече той, — тъкмо сме се събрали цялото семейство и твоето присъствие е нежелателно.

Понечи да затвори, но Карън му попречи, като хвана ръба на вратата. Гледаше го умоляващо.

— Моля те, не идвай повече — натърти Дейвид Ю и добави само от учтивост: — Желая ти късмет.

Дръпна ръката на Карън от вратата и затвори внимателно. Чух как сложи веригата.

На прага на апартамента на семейство Маграт ме посрещна пълна кръглолика жена с естествено къдрава и несресана черна коса. Носеше черен еластичен клин и огромна тениска с надпис „Не ми се прави на голяма работа, да не ти покажа аз каква съм“. Този образец на остроумието заемаше цели шест реда и подкани погледа ми да слезе от поклащащия се бюст към изпъкващия корем — преживяване, което и сега ми е противно да си спомня.

— Тук ли е Матю? — попитах я.

— Кой го търси?

— Идвам от името на Джейкъб Барбър.

Никаква промяна в погледа й.

— Заради убийството в парка „Колд спринг“.

— Аха… Негов адвокат ли сте?

— Негов баща.

— Крайно време беше. Вече се чудех дали момчето не е сам-самичко на този свят.

— Това пък защо?

— Ами отдавна чакахме да се весне някой. Колко седмици минаха… Къде се загубиха тия ченгета?

— Може ли само… Матю Маграт тук ли е? Предполагам, че е ваш син?

— Ама вие сигурен ли сте, че не сте някакво ченге?

— Няма как да съм по-сигурен.

— Да не сте от службата за надзор на малолетни престъпници?

— Не съм.

Тя опря ръка на хълбока си.

— Искам да му задам няколко въпроса за Лионард Пац — обясних аз.

— Знам.

Жената се държеше толкова странно — не само със загадъчните отговори, но и с особения си поглед — че не схванах веднага смисъла на последната дума.

— Е, тук ли е Мат? — настоях, за да се отърва от нея.

— Тук е. — Тя отвори вратата широко. — Ей, Мат! Дошъл е един човек да се види с теб.

Тя се затътри обратно в апартамента, сякаш изведнъж загуби всякакъв интерес към случката. Вътре беше тясно и претрупано с вещи. Макар че Нютън се слави като предградие на заможните, все пак има и места, които са по джоба на работници. Семейство Маграт се бяха настанили в малко жилище с две спални — част от къща, разделена на четири апартамента. В ранната вечер тук беше сумрачно. По огромния стар телевизор с кинескоп вървеше мач на „Ред Сокс“. Срещу телевизора имаше протъркано плюшено кресло с цвят на горчица, в което госпожа Маграт тежко се настани.