Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Обичате ли бейзбол? — подхвърли тя през рамо. — Щото аз го обичам.

— Как да не го обичам!

— Знаете ли с кои играят?

— Не.

— Нали уж обичате бейзбол?

— Сега си имам други грижи.

— Срещу „Блу Джейс“.

— Вярно, „Блу Джейс“. Как забравих.

— Мат! — изрева тя и продължи разговора: — Пак се е затворил с гаджето си и кой знае какви ги вършат в стаята. Името й е Кристин. Това момиченце не благоволи и две думички да ми каже, откакто идва тук. Все едно съм някакъв боклук. Само иска да си прави кефа с Мат, все едно ме няма. И Мат е същият. Само иска да се гушка с Кристин. И двамата не ми обръщат внимание.

Кимнах.

— Тъй ли…

— А вие как научихте фамилията ни? Нали уж данните за жертви на сексуални престъпления са поверителни.

— Доскоро работех в прокуратурата.

— Да бе, четох някъде. Вие сте човекът. Имаше ваши снимки във вестниците. Значи сте прочел цялото досие?

— Така е.

— И знаете за оня тип Лионард Пац? И какво е направил на Мат?

— Да. Както е описано, награбил го е в библиотеката.

— Пипал го е по топките.

— Ами… и там също.

— Мат! — кресна тя отново.

— Ако моментът не е подходящ…

— А, не, имате късмет, че е тук. Иначе все се запилява някъде с гаджето и изобщо не мога да го зърна. Определен му е вечерен час — осем и половина, но хич не му пука. Скитосва колкото си иска. И отговорникът му в службата за надзор знае всичко това. Нали не е неправилно да ви казвам, че има отговорник? Не знам какво да го правя това момче. От службата за непълнолетни го бяха прибрали в поправително училище, после ми го върнаха. Преместих се тук от Куинси, за да не е с ония негови приятелчета, дето за нищо не стават. Дойдох тук, защото се надявах да му помогна. Хич не беше лесно да си намеря тоя апартамент. И знаете ли какво стана? Знаете ли какви ми ги дрънка сега? След всичко, което направих за него? „Мамо, ти не си същата. Откакто живееш в Нютън, стана много нафукана. Носиш нафукани очила, купуваш си нафукани дрешки, щото си мислиш, че си като другите в Нютън.“ А знаете ли защо нося очилата? — Тя ги взе от масичката до креслото. — Ами щото не виждам! Но той така ме подлуди, че не ги слагам вкъщи. Същите очила имах в Куинси, но тогава нищичко не казваше за тях. Каквото и да правя за него, все не му стига.

— На майките не им е лесно — вметнах аз.

— Той пък вече казва, че не ме щял за майка. Все това повтаря. И знаете ли защо? Мисля си, че е щото съм напълняла, щото не съм хубавица. Не съм кльощава като Кристин, не ходя на фитнес и нямам хубава коса. Такава съм си! Ама си оставам негова майка! Знаете ли как ме нарича, като иска да ме ядоса? Била съм дебело лайно. Правя всичко за това момче, ама всичко! Да не съм дочакала благодарност от него досега? Да не ми е казал поне веднъж „Мамо, обичам те“? Как пък не. Само повтаря: „Имам нужда от пари“. Иска пари от мен, а аз му казвам: „Мати, не мога да ти дам пари“. А той продължава да врънка: „Хайде бе, мамо, поне два-три долара“. Казвам му, че нямам излишни пари, щото ми трябват да му купувам всички ония неща, дето ги харесва. Като онова яке с емблемата на „Селтикс“, дето непременно трябваше да го има. Сто и петдесет долара се изръсих като глупачка, за да го зарадвам.

Вратата на стаята се отвори и Мат Маграт влезе — бос, само по шорти „Адидас“ и тениска.

— Мамо, що не млъкнеш, а? Ще пощуриш човека.

Според данните в полицейските доклади за сексуалното посегателство на Лионард Пац жертвата трябваше да е на четиринайсет години, но това момче изглеждаше с няколко години по-голямо. Беше красавец, с квадратна челюст и изражение на обигран мърльо.

Показа се и приятелката му Кристин. Не беше хубава като Мат, с тясно лице, малка уста, лунички и плоски гърди. Носеше блузка с широк разрез горе, която се смъкваше накриво и оголваше млечно бяло рамо и презрамка на лилав сутиен. Прозрях мигновено, че момчето изобщо не държи на нея. Най-вероятно съвсем скоро щеше да й разбие сърцето. Съжалих я още преди да се покаже цялата от стаята. Изглеждаше на тринайсет или четиринайсет. Още колко ли мъже щяха да й разбиват сърцето, преди да й омръзне?

— Ти ли си Матю Маграт?

— Аз съм. Защо питате? Кой сте вие?

— На колко години си, Матю? Кога си роден?

— 17 август 1992 година.

За малко ме разсея мисълта за годината — 1992-ра. Колко близко минало изглеждаше, но колко се бях отдалечил от нея в живота си. Тогава вече бях юрист от осем години, а с Лори се опитвахме да заченем Джейкъб.

— Още не си навършил петнайсет години.