Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Значи ти даде стотачка?

— Ами да. Само за да ме пипа по гъза и останалото.

Хлапето прихна от мисълта, че е изкопчило сто долара за такава дреболия.

— Продължавай.

— После все ме врънкаше, че искал пак да го прави. И всеки път ми даваше по сто долара.

— А ти какво правеше за него?

— Нищо. Заклевам се.

— Мат, не ме занасяй. Нищо срещу сто долара?

— Истина е. Винаги му позволявах само да ме обарва по гъза и… и отпред де.

— Свалял ли си дрехи от себе си?

— Не. Винаги си бях с дрехите.

— Всеки път ли?

— Всеки път.

— И колко пъти го направихте?

— Пет.

— Значи се събраха петстотин долара?

— Така е.

Мат пак се подхилваше. Лесни пари.

— А бъркаше ли в панталона ти?

Кратко двоумене.

— Веднъж.

— Веднъж ли?

— Наистина веднъж.

— Колко продължи това?

— Няколко седмици. Разправяше, че не можел да си го позволи повече.

— И какво се случи в библиотеката?

— Нищо. Аз не съм влизал в тая библиотека. Дори не я знам къде е.

— А защо подаде оплакване срещу него?

— Той каза, че вече не искал да ми плаща. Не му харесвало да плаща, не бивало да е така, ако сме… един вид приятели, нещо такова. Аз му казах, че ако не ми плаща, ще го натопя. Знаех си, че е с условна присъда и е в списъка на сексуалните престъпници. И ако наруши условията, отива в пандиза. Той също си знаеше.

— Но не искаше да ти плати?

— Даде ми малко пари. Подмазваше ми се: „Ще ти платя половината“. Аз му викам: „Ще ми платиш всичко “. Имаше мангизи, и то много. И без това не го правех, щото много ми се иска. Ама и аз имам нужда от пари, нали разбирате? Вижте я тая дупка. Знаете ли какво е да нямаш пари? Без тях нищо не можеш да направиш.

— Значи си крънкал пари от него. Какво общо има това с парка „Колд спринг“?

— Ами това беше причината да ме зареже. Каза ми, че харесал друго момче, което сутрин минавало през парка близо до неговия блок.

— Кое момче?

— Същото, дето беше убито.

— Ти как разбра, че е същото?

— Лионард разправяше, че искал да се запознае с него. Май го дебнеше, мотаеше се в парка сутрин, за да го срещне. Дори знаеше името му. Чул го, когато оня говорел с приятелите си. Казвал се Бен. Щял да се опита да говори с него. Всички тия приказки бяха преди да стане белята. Хич не се сещах за това, докато хлапето не беше убито.

— Какво казваше Лионард за него?

— Бил хубавец. Точно тая дума каза — „хубавец“.

— Защо смяташ, че би могъл да прибегне до насилие? Заплашвал ли те е някога?

— Не. Вие майтапите ли се с мен? Щях да го направя на кайма. Лени е слабак, нищо че е грамаден. Може затова да си пада по момчета — те са по-малки от него.

— Но защо би се нахвърлил срещу Бен Рифкин, ако го е срещнал в парка?

— Де да знам. Не съм бил там. Ама знам, че Лени имаше нож и го носеше, когато си мислеше, че може да се примъкне към някого. Казваше, нали разбирате, че като си педал и сбъркаш човека, когото сваляш, може да си го отнесеш много зле.

— Виждал ли си ножа?

— Да, носеше го и в деня, когато се запознахме.

— Как изглеждаше?

— Че как да изглежда? Нож като нож.

— Приличаше ли на кухненски нож?

— Не, повече приличаше на боен нож. Щото имаше едни такива зъбци. Малко оставаше да му го отмъкна. Готин нож.

— Защо не си споменал пред никого за това? Знаел си, че онова момче е убито.

— И аз съм условно освободен. Не можех да кажа, че… такова, съм измъквал пари от Лен, или един вид съм излъгал как ме е награбил в библиотеката. Това си е нещо като престъпление.

— А, не казвай „нещо като престъпление“. Защото наистина е престъпление.

— И аз за същото говоря.

— Мат, още колко щеше да чакаш, докато решиш да кажеш това на някого? Щеше ли да оставиш да осъдят сина ми за убийство, което не е извършил, само за да не се изложиш, че си позволявал на някакъв тип да опипва топките ти всяка седмица? Щеше ли да си държиш устата затворена, докато не пратят сина ми в щатския затвор?

Той мълчеше.

Гневът, който изпитах, беше стар и привичен. Прост и праведен гняв, същински балсам за душата, който познавах като стар приятел. Не ме разгневи хитричката гадинка пред мен. Бездруго животът обикновено наказва глупаци като Мат Маграт рано или късно. Не, гневът ми беше насочен към самия Пац, защото беше убиец, и го от най-гнусните — убиец на дете. Те будят най-яростното презрение на полицаи и прокурори.

— Ами аз си казах, че никой няма да ми повярва — оправда се Мат. — Ей в това е цялата спънка — как да им обясня как е убито момчето, като вече излъгах за оная история в библиотеката? Ако бях казал истината, само щяха да отговорят: „Ти вече ни излъга веднъж. Защо да ти вярваме сега?“. Е, какъв смисъл имаше?