Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Джейкъб още спеше. Един от любимите му юношески романи лежеше отворен на нощното шкафче. Харесваше научната фантастика — истории за далечното бъдеще и военни фантасмагории за свръхсекретни армейски части с кодови имена като „Алфа форс“. Не си падаше по недорасли мрачни вампири. Не искаше да се откъсва чак толкова от действителността.

Наближаваше седем сутринта. Зад затворените щори се прокрадваше мъждива светлина.

Пристъпих бос към леглото. Джейкъб се събуди и обърна глава, за да ме погледне. Бях много ядосан. Обърнах лаптопа с екрана към него, за да покажа уликата за нарушението на правилата.

— Какво е това?

Той изпъшка сънен.

— Какво е това? — повторих.

— Кое?

— Това!

— Де да знам. За какво говориш?

— За тази картинка във „Фейсбук“. От снощи, не помниш ли? Нали ти си я качил на страницата?

— Пошегувах се.

— Пошегувал си се значи?

— Татко, това е шега.

— Шега, а? Какво ти става?

— Трябва ли да се караме заради…

— Джейкъб, знаеш ли какво ще направят с тази снимка? Ще я навират в очите на съдебните заседатели и знаеш ли какво ще кажат? Ще заявят, че е проява на „осъзната вина“. Тъкмо този израз ще използват — „осъзната вина“. Ще кажат: „Его как Джейкъб Барбър вижда самия себе си. Като герой от «Психо». Когато застане пред огледалото, вижда това отражение — Норман Бейтс“. Думата „Психо“ ще бъде повтаряна до втръсване, ще показват снимката, а съдебните заседатели ще се взират в нея. Досещаш ли се какво ще стане? Никога няма да я забравят, никога няма да я заличат от умовете си. Ще си остане в паметта им. Ще им въздейства. Ще изкриви преценката им, ще се лепне като петно. Може би не у всички, може би няма да повлияе силно. Но ще премести стрелката още малко в твоя вреда. Така се действа в съда. Ето какво се случи — направи неоценим подарък на обвинението. Да, подарък. Без никаква разумна причина. Ако Ладжудис научи за снимката, няма да допусне никой да я забрави. Не схващаш ли? Джейкъб, не знаеш ли какъв е залогът?

— Знам!

— Знаеш ли какво искат да ти причинят?

— Разбира се.

— Тогава защо? Обясни ми. Защото аз не виждам никакъв смисъл. Защо ти хрумна да го направиш?

— Нали ти казах — беше шега. И означава точно обратното на това, което ти казваш. Хората ме виждат такъв, а аз себе си — не. Дори не се отнася за мен.

— О, много логично. Значи е само проява на интелект и ирония. Разбира се, прокуратурата и съдебните заседатели ще бъдат ма същото мнение. Господи… Ти да не си тъп?

— Не съм тъп.

— Ако не си, какво ти има?

— Анди, стига! — сопна се Лори зад мен.

Стоеше със скръстени ръце, още по пижама.

— Нищо ми няма! — натърти Джейкъб вкиснато.

— А защо ти щукна да…

— Анди, престани.

— Защо, Джейкъб? Просто ми кажи защо. — Гневът ми набираше сила. Достатъчно побеснях, за да го насоча отчасти и към Лори. — Може ли да задам поне този въпрос? Може ли? Или и това е прекалено?

— Татко, беше само шега, нищо повече. Не може ли просто да я изтрием?

— Не! Не може просто да я изтрием. Тъкмо в това е проблемът! Няма да изчезне, Джейкъб. Можем да я изтрием, но тя няма да изчезне. Когато твоето приятелче Дерек разкаже на прокурора, че имаш във „Фейсбук“ профил с името Марвин Гласкок и си сложил на страницата си тази снимка, достатъчно е прокуратурата да им изпрати съдебно разпореждане, за да разполага с нея. От „Фейсбук“ ще им предоставят всички данни от твоя профил. Тези неща лепнат по теб като напалм. Не може да постъпваш така. Не може!

— Добре.

— Не бива да правиш такива неща. Особено сега.

— Добре де, татко. Съжалявам.

— Не съжалявай. Така няма да премахнеш проблема.

— Анди, стига толкова. Плашиш ме. Какво искаш от него? Вече го е направил. Каза, че съжалява. Защо продължаваш да викаш?

— Защото е важно!

— Вече е допуснал грешката. Още е момче. Моля те, Анди, успокой се. Моля те.

Тя влезе в стаята, издърпа лаптопа от ръцете ми (аз почти бях забравил, че го държа) и се вгледа напрегнато в снимката. Държеше лаптопа като поднос.

— Ясно. — Лори вдигна рамене. — Хайде да я изтрием и да приключим с това. Как да я изтрия? Не виждам такъв бутон на страницата.

Взех лаптопа и зашарих с поглед по екрана.

— И аз не виждам. Джейкъб, как да я изтрием?

Той седна на ръба на леглото, пое лаптопа и натисна няколко клавиша.

— Готово. Няма я.

Затвори лаптопа, върна ми го, легна и ми обърна гръб.

Лори ме изгледа, сякаш аз се държах налудничаво.

— Анди, връщам се да си доспя.