Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— И какво от това?

— Нищо. — Погледнах за миг Кристин, която ме наблюдаваше с присвити очи, както подобава на лошо момиче. — Дойдох да те попитам за Лионард Пац.

— За Лен? Какво искате да знаете?

— „Лен“? Така ли го наричаш?

— Понякога. А вие кой сте все пак?

— Аз съм бащата на Джейкъб Барбър. Момчето, което обвиниха за убийството в парка „Колд спринг“.

— Ъхъ — кимна Матю. — Досещах се, че е нещо такова. Рекох си, че може да сте ченге. Щото така ме зяпахте. Все едно съм направил нещо лошо.

— Мат, а ти как мислиш — направил ли си нещо лошо?

— Не съм.

— Ето, няма за какво да се тревожиш, нали? Все едно ти е дали съм ченге.

— Ами тя? — кимна той към момичето.

— Защо я намесваш?

— Не е ли престъпление да правим секс, ако е прекалено малка… как го наричаха?

— Блудство с малолетни.

— Да бе. Ама не се брои, ако и аз съм препалено малък, нали? Ако двамата са малки и правят секс, сам разбирате, един с друг, ако и двамата са малолетни, но се чукат…

— Мат! — сгълча го майка му.

— В щата Масачузетс минималната възраст за секс по взаимно съгласие е шестнайсет години. Ако двама четиринайсетгодишни правят секс, значи и двамата извършват блудство с малолетни.

— Казвате, че блудстват един с друг, а?

— Формално погледнато е така.

Той изгледа Кристин заговорнически.

— Маце, ти на колко си?

— На шестнайсет.

— Ей, днес съм късметлия!

— Моето момче, не прибързвай. Има още време до края на деня.

— Я слушайте какво ще ви кажа — май ще е по-добре хич да не приказвам с вас — нито за Лен, нито за друго.

— Мат, не съм полицай. Не ме интересува на колко години е твоята приятелка, не ме интересува какво правите. За мен е важен само Лионард Пац.

— Значи сте татко на онова момче, а?

— Да.

— Вашият син не го е направил, да знаете.

Чаках, а сърцето ми щеше да изскочи.

— Лен го е направил.

— Мат, откъде знаеш?

— Просто знам.

— Как си научил? Доколкото знам, ти си жертва на сексуално посегателство. Не предполагах, че познаваш… Лен.

— Историята е малко заплетена.

— Наистина ли?

— Ъхъ. С Лени сме приятели… горе-долу.

— Той е от онзи вид приятели, срещу които подаваш оплакване в полицията ли?

— Ще ви кажа честно — онова, за което го натопих… не е направил нищо такова.

— Не е ли? Тогава защо подаде оплакване?

Мат се засмя.

— Нали ви казах — заплетена история.

— Опипвал ли те е или не те е опипвал?

— А бе, опипвал ме е.

— И какво заплетено има в историята?

— Ей, сериозно ви говоря, не ми е приятно да си приказваме за това. Не ми се вярва, че е добре да си приказвам с вас. Имам право да си мълча. И веднага ще си използвам правото, ясно?

— Имаш право да мълчиш пред полицаите. Аз не съм от тях. Петата поправка не важи пред мен. Сега в тази стая няма никаква Пета поправка.

— Може да загазя.

— Мат… моето момче. Чуй ме. Аз съм много търпелив човек. Но ти започваш да ме изнервяш. И вече се чувствам… — вдишах с пълни гърди — … ядосан, схващаш ли, Мат? Не ми харесва да се чувствам така. Затова хайде да спрем с игричките, може ли?

Усещах колко е огромно тялото ми. И колко по-едър съм от това хлапе. Струваше ми се, че ставам все по-голям и накрая стаята няма да ме побере.

— Мат, ако знаеш нещо за онова убийство в парка, кажи го. Защото, моето момче, изобщо не можеш да си представиш какво преживях досега.

— Не искам да говоря пред тях.

— Чудесно.

Пръстите ми твърдо стиснаха мишницата му и я извиха. Знаех с каква лекота бих могъл да отделя ръката от тялото му с още малко усукване, как бих могъл да откъсна тази кожа, мускули и кости… Поведох го към спалнята на майка му — неголяма стая с легло, нощно шкафче, приспособено от два кашона, обърнати с дъното нагоре, и мозайка от снимки на известни актьори, изрязани прилежно от списания и закрепени с прозрачни лепенки по стените. Затворих вратата и застанах пред момчето, скръстил ръце на гърдите си. Адреналинът се изцеждаше от мускулите ми със същата бързина, с която нахлу, сякаш и тялото ми позна, че кризата е отминала и хлапето няма да се инати повече.

— Разкажи ми за Лионард. Как се запозна с него?

— Залепи се за мен веднъж в „Макдоналдс“, един такъв мазен и смачкан. Предложи да ме почерпи нещо — сандвич или каквото поискам. Бил готов да ми купи каквото ми щукне, само за да хапнем заедно, да поседи на същата маса. Знаех си, че е педалче, ама като предлагаше да ме почерпи с „Биг Мак“, що да ми пука? Аз нали си знам, че не съм гей, тогава какво ме засяга? Съгласих се, седнахме да ядем и той взе да ми се прави на голям мъжага, на голяма свежарка, все едно сме си приятелчета. Попита искам ли да отида с него в апартамента му. Имал много дискове, можело да гледаме някакъв филм, такива неща. Ясно ми беше за какво се натиска. Аз веднага го отрязах, че нищо няма да правим, но ако има мангизи, може и да стане работата. И той изръси, че щял да ми даде петдесетачка, за да ме опипа по пакета, ама само през панталона. Аз пък му казах, че за стотачка ще го оставя да ме пипа. И той се нави.