Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Е, знаете, че си имаме спортяги, нали? А той изобщо не е от тях. Имаме си и умници, нали? А той не е чак толкова умен, че да бъде и от тях. Да де, умен си е, но не чак толкова . Трябва с нещо да изпъкваш, сещате ли се? Да свириш на някакъв инструмент, да си в някой отбор или в театралната трупа, или нещо друго, може да си от малцинствата, може да си лесбо или някакъв тъпчо, или още нещо — не че е лошо. Но като няма нищо такова, ставаш един от тълпата. Ставаш обикновен и никой не знае как да те нарича — значи си нищо, ама не в лошия смисъл. Такъв си беше и Джейкъб. Обикновен. Това вече разбирате ли го?

— Напълно.

— Наистина ли?

— Да. Ти каква си, Сара? С какво изпъкваш?

— С нищо. Същата съм като Джейкъб. Никаква.

— Но не в лошия смисъл.

— Вярно.

Хора, които влизаха или излизаха от „Старбъкс“, се заглеждаха любопитно в нас, макар че не знаех дали ме разпознават. Може би вече изпадах в параноя.

— Само исках да ви кажа, че… — тя се позапъна, за да подбере думите — … е много хубаво това, което се опитвате да направите. Искате да докажете, че Джейкъб е невинен, сещате се. Вие трябва да сте много добър баща. Ама Джейкъб не е като вас. Знаете си го, нали?

— Не… Защо?

— Ами така се държи. Много си мълчи. И е някак свит. Не казвам, че е лошо момче. Изобщо не е лош. Но няма много приятели, нали разбирате? Те са малка тайфа с Дерек и оня Джош — а това момче направо е откачено. Много е сбъркано в главата, казвам ви. Но Джейкъб няма много приятели около себе си. Искам да кажа, че май така си му харесва. Негова си работа, то се знае. Не се опитвам да го наклепам. Само дето сигурно си мисли какви ли не неща. Де да знам… Не ми се вижда щастлив.

— Сара, значи ти се струва, че той е нещастен?

— Да, малко. Но пък на всеки се случва да е нещастен, нали? Поне от време на време?

Не отговорих.

— Трябва да говорите с Дерек. С Дерек Ю, сещате се. Той знае повече от мен за тези неща.

— Сара, в момента говоря с тебе.

— Не, отидете да говорите с Дерек. Не искам да се оплитам в тази история. Дерек и Джейкъб са си гъсти от малки. Сигурна съм, че Дерек може да ви каже повече неща от мен. Сигурна съм, че той ще иска да помогне на Джейкъб. Нали уж е най-добрият му приятел?

— Сара, а защо ти не искаш да помогнеш на Джейкъб?

— Искам, само че… такова… не знам достатъчно. Дерек знае.

Идеше ми да я погаля по рамото или по ръката, но всички отдавна бяхме отучени от такива съмнителни бащински жестове. Затова се ограничих да вдигна хартиената чаша към нея като за наздравица.

— В доскорошната ми работа винаги задавахме един въпрос в края на всеки разговор: Има ли нещо, което според теб трябва да знам, но не съм попитал за него, каквото и да е то.

— Няма. Не се сещам.

— Сигурна ли си?

Тя изпъна напред ръцете си.

— Честна дума.

— Добре, Сара, благодаря ти. Знам, че Джейкъб едва ли е много популярен напоследък и мисля, че ти прояви голяма смелост, като се съгласи да говориш с мен.

— Не съм смела. Ако се искаше смелост, нямаше да говорим. Аз не съм от смелите. Просто… Джейк ми е симпатичен. Тоест не че знам много за това дело и останалото. Просто харесвах Джейк… преди , сещате се. Той беше добро момче.

— И сега е добро момче.

— Да де, и сега.

— Благодаря ти.

— Господин Барбър, знаете ли… хващам се на бас, че сте имал много свестен баща. Защото и вие ми се струвате много свестен баща. Затова се хващам на бас, че сте имал добър баща, който някак ви е научил да бъдете като него. Познах ли?

Господи, това момиче не четеше ли вестници?!

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Не съвсем, но горе-долу?

— Нямах баща.

— Да не е бил вашият пастрок?

Завъртях глава.

— Всеки си има баща, господин Барбър — учуди се тя. — Освен Господ де.

— Аз нямах, Сара.

— А-а… Е, може пък така да е най-добре. Бащите изобщо да не се месят в живота ти.

— Може би. Не ми се вярва, че аз съм подходящият човек, на когото да зададеш такъв въпрос.

Семейство Ю живееше на една от криволичещите сенчести улици зад библиотеката, близо до основното училище, където се бяха запознали всички тези деца. Тяхната къща беше малка и спретната, в стар колониален стил, с вход по средата на фасадата, цялата бяла, но с черни капаци на прозорците. Някой от предишните собственици бе добавил пред входа антре с тухлени стени и то изпъкваше на белия фон като начервена уста. Спомних си как едва се побирахме всички в тясното помещение, когато с Лори идвахме на гости през зимните месеци. Тогава семействата ни бяха в приятелски отношения. В онези времена родителите на приятелите на Джейкъб обикновено ставаха и наши приятели. Ние сякаш подреждахме семействата като парченца от пъзел — баща с баща, майка с майка, дете с дете, за да видим дали си пасваме. Семейство Ю не беше идеалният случай, защото имаха и дъщеря Абигейл, три години по-малка от момчетата. Но приятелството ни с тях беше удобно за известно време. Започнахме да се виждаме все по-рядко не защото се скарахме, децата просто израснаха. Вече общуваха само помежду си, а приятелството ни не беше чак толкова силно, че да продължим да се търсим. И все пак вярвах, че все още сме приятели. Колко наивен бях.