Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Да, ама е вярно. Не чак в подробностите — вие ме обърквахте. Той не лежеше точно по корем и тогава от него не течеше кръв. Изобщо не беше така. Вие… такова… ме разигравате. Аз говоря истината.

— Джейкъб, съжалявам, ако съм те притеснил. И не те разигравам.

— Кълна се в Господ, че казвам истината.

— Добре, разбирам.

— Не, изкарахте ме лъжец.

Джонатан не отговори. Разбира се, последният похват, към който прибягва притиснатият в ъгъла лъжец, е да предизвика съмняващия се в него да му каже в лицето, че лъже. Още по-лошото беше, че гласът на Джейкъб прозвуча рязко. Може би сянка на заплаха, а може би само страх на момче, готово да се разплаче.

— Джейк, всичко е наред — казах му. — Джонатан също трябва да си върши работата.

— Знам, но той не ми вярва.

— И да е така, той е твой адвокат независимо дали ти вярва. Адвокатите са си такива.

Намигнах му.

— Ами делото? Какво ще правя там?

— Нищо — натъртих аз. — Изобщо няма да даваш показания. Ще си седиш зад масата на защитата и ще ставаш само когато е време да се прибереш вкъщи вечерта.

— Мисля, че това е най-благоразумното — вметна Джонатан.

— Но как ще им разкажа какво се случи?

— Джейкъб, не ми се вярва, че си чул собствените си думи през последните минути. Не можеш да дадеш показания.

— Тогава как ще се защитя?

— Не сме длъжни да изложим тезата на защитата — увери го Джонатан. — От нас не се иска да представяме доказателства. Този товар е изцяло върху раменете на обвинението. Ние ще оспорваме всеки един довод, Джейкъб, докато от тях не остане нищо. Това е нашата защита.

— Татко?…

Поколебах се.

— Джонатан, не съм убеден, че това ще бъде достатъчно. Не можем само да подхвърляме заяждания с доводите на Ладжудис. Той разполага с пръстовия отпечатък, има и свидетел, който ще свърже Джейкъб и ножа. Трябва да се постараем повече. Трябва да дадем нещо на онези съдебни заседатели.

— Какво предлагаш, Анди?

— Мисля, че може би е нужно да представим реална, убедителна защита.

— За мен би било удоволствие. Какво имаш предвид? Доколкото виждам, засега всички доказателства накланят везните само на едната страна.

— Какво ще кажеш за Пац? Съдебните заседатели трябва поне да чуят за него. Да им предложим истинския убиец.

— Истинският убиец ли? Ох… Как ще го докажем?

— Ще наемем детектив, който да рови в случая.

— Какво има да рови около Пац? Няма нищо. Докато ти се занимаваше с това в прокуратурата, имаше на разположение щатската полиция, всяко местно полицейско управление, едва ли не и ФБР, ЦРУ, КГБ и НАСА.

— Винаги сме имали по-оскъдни възможности от онези, които съществуват във въображението на адвокатите.

— Може би. Но тогава възможностите ти бяха по-големи, отколкото са сега, а не откри нищо. Как един частен детектив ще постигне онова, което не успяха да направят поне дузина детективи от щатската полиция?

Нямах отговор.

— Анди, чуй ме — според мен ти разбираш, че защитата не е длъжна да представи доказателства. Знаеш това, но не съм съвсем сигурен дали наистина го вярваш. Такава е играта на отсрещната страна. Ние не си подбираме клиентите и не се отказваме от делото, ако нямаме доказателства. Ето какво имаме по делото. — Той посочи купчината листове пред себе си. — Каквито карти са ни раздали, с такива ще играем. Нямаме друг избор.

— Значи трябва да намерим и нови карти.

— Къде?

— Не знам. Ще си ги извадим от ръкавите.

— Забелязвам — каза Джонатан, — че носиш риза с къси ръкави.

Сара Грьол седеше в „Старбъкс“, приковала вниманието си към своя „Макбук“. Щом ме видя, тя отмести поглед от компютъра и наклони глава първо наляво, после надясно, за да извади от ушите си малките слушалки, както жените обикновено свалят обеците си. Гледаше ме сънливо и мигаше, за да се отърси от унеса на мрежата.

— Здрасти, Сара. Преча ли?

— Не, аз само… Няма нищо.

— Може ли да поговорим?

— За какво?

Погледът ми казваше: „Я стига“.

— Ако искаш, можем да отидем на друго място.

Тя не отговори веднага. Масите бяха скупчени нагъсто, хората се преструваха, че не слушат, само за да спазят добрите обноски. Обичайната неловкост да те чуват всички наоколо се подсилваше от мрачната слава на моето семейство и собствената стеснителност на Сара. Тя се срамуваше, че я виждат с мен. Може и да се страхуваше след всичко, на което се бе наслушала. Твърде много неща трябваше да претегли в ума си и това като че я възпираше да каже нещо. Предложих й да седнем на пейка отсреща, където щеше да се чувства в безопасност пред погледите на толкова хора, които в същото време нямаше да ни подслушват. Сара отметна кичур коса от челото си и се съгласи.