Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Тя каза с треперещ глас в слушалката:

— Кой се обажда? Откъде имате номера?

Пак се заслуша, а после добави:

— Не се обаждайте повече тук. Чухте ли ме? Да не сте посмели да ни се обаждате повече!

Внимателно взех слушалката от ръката й и я окачих на апарата.

— О, Господи… Анди…

— Добре ли си?

Тя кимна.

Върнахме се при масата и седнахме смълчани. Лори взе вилицата и сложи миниатюрно парче от пилешкия пай в устата си. Лицето й се бе смръзнало, раменете й — отпуснати.

— Какво каза онзи? — попита Джейкъб.

— Яж си вечерята.

Не можех да я докосна през масата, само я гледах угрижено.

— Набери номера за идентифициране на обажданията — предложи Джейкъб.

— Нека просто се насладим на вечерята — отвърна Лори.

Тя пак поднесе вилицата към устата си, сдъвка усърдно и изведнъж застина неподвижно като камък.

— Лори?

Тя се прокашля, смотолеви „извинете“ и стана.

Оставаха още сто петдесет и един дни.

— Разкажи ми за този нож — помоли Джонатан.

— Какво искате да знаете? — попита Джейкъб.

— Ами прокуратурата ще твърди, че си го купил, защото си се чувствал застрашен. Ще кажат, че това е бил твоят мотив. Но ти си обяснил на своите родители, че си купил ножа без причина.

— Не казах, че е без причина. Казах, че го купих, защото исках да го имам.

— Да, но защо искаше?

— Вие защо решихте да си купите тази вратовръзка? Всяко нещо ли купувате с причина?

— Джейкъб, не мислиш ли, че ножът малко се различава от вратовръзката?

— Не. И двете са предмети. Така е устроено нашето общество — прекарваш цялото си време в работа, за да изкараш пари, които пък разменяш срещу различни неща, а после…

— Ножа вече го няма, така ли?

— … после изкарваш още пари, за да си купуваш още неща…

— Джейкъб, няма ли го ножа?

— Ъхъ. Баща ми го взе.

— Анди, у теб ли е?

— Не. Няма го.

— Изхвърли ли го?

— Беше опасен. Не беше играчка. Всеки баща на мое място…

— Анди, в нищо не те обвинявам. Само се опитвам да си изясня какво се е случило.

— Извинявай. Да, отървах се от ножа.

Джонатан кимна, без да добави нищо. Седяхме около кръглата дъбова маса в библиотеката на кантората — единствената стая, където можехме да се поберем всички. Младата му сътрудничка Елън прилежно си водеше бележки. Хрумна ми, че тя може би присъства като свидетел на разговора, за да предпази Джонатан, а не за да помага на нас. Джонатан си създаваше свой архив в случай на проблеми с клиентите, които биха могли да оспорят казаното от тях пред него.

Лори наблюдаваше, отпуснала ръце отпред. Самообладанието, което доскоро й беше присъщо, вече изискваше някакви усилия, за да го поддържа. Говореше по-малко и участваше по-малко в тези сбирки за обсъждане на стратегията в съда. Изглеждаше, че пести силите си за непрестанната борба да не рухне.

Джейкъб се нацупи. Чоплеше плота на масата с нокът, защото глуповатата му пубертетска гордост бе засегната от равнодушието на Джонатан към неговите прозрения за основите на капитализма.

Джонатан приглаждаше брадичката си, улисан в мисли.

— Но ти си имал ножа в деня, когато Бен Рифкин бе убит, нали? — попита след малко.

— Да.

— Носеше ли го в парка онази сутрин?

— Не.

— Взе ли го, когато излезе от дома си?

— Не.

— А къде беше?

— В едно от чекмеджетата на стаята ми, както винаги.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ.

— Когато тръгна към училището онази сутрин, имаше ли нещо необичайно?

— Когато тръгнах ли? Не, нищо.

— По обичайния маршрут към училището ли вървеше? През парка?

— Да.

— Значи мястото, където е убит Бен, е точно до пътеката, по която обикновено минаваш през парка?

— Ами така излиза. Не съм се сещал за това.

— Преди да намериш трупа, видя ли, чу ли нещо, докато вървеше през парка?

— Не. Както си вървях, изведнъж го видях да лежи.

— Опиши го. Как лежеше, когато го видя за пръв път?

— Просто си лежеше по корем на… такова… един полегат склон върху листата.

— Сухи или мокри бяха листата?

— Мокри.

— Сигурен ли си?

— Така си спомням.

— Така си спомняш или налучкваш?

— Не помня добре.

— Тогава защо отговори на въпроса?

— Де да знам.

— Отсега нататък отговаряй абсолютно честно, става ли? Ако точният отговор е „Не помня“, това ще казваш, разбра ли?

— Разбрах.

— Значи виждаш тяло на земята. Имаше ли кръв?

— Отначало не видях кръв.

— Какво направи, когато доближи тялото?