Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Вторачих се в пода, за да не срещна погледа на Лори. Срамувах се, макар че самият аз не знаех причината.

— Нека задам последен въпрос и на двама ви. Може би ще успеем да завършим разговора по-ведро. Да приемем за момент, че това дело ще се махне от живота ви. Да допуснем, че след няколко месеца делото срещу Джейкъб ще бъде прекратено и той ще бъде свободен да отива, където поиска и да прави каквото му е приятно. Все едно това дело никога не го е имало. Никакво клеймо, никакви сенки, нищо подобно. И ако това се случи, как си представяте сина си след десет години? Ти, Лори?

— О-о… Не мога да мисля за това. Карам ден за ден, ако ме разбирате. Десет години… прекалено трудно ми е да си го представя.

— Добре, разбирам. Въпреки това опитай, само като игра на въображението. Къде виждаш сина си след десет години?

Лори се замисли и накрая поклати глава.

— Не мога. Дори не ми харесва да мисля за това. Не мога да си въобразя нищо добро. Непрекъснато мисля за положението му, доктор Фогъл, непрекъснато … и не виждам как тази история би могла да има щастлив край. Горкият Джейкъб. Само се надявам , разбирате ли? Друго не мога да правя. Но ако се замисля за времето, когато ще бъде възрастен, а ние няма да сме до него… Не знам, просто се надявам, че с него всичко ще бъде наред.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Добре, а ти, Анди? Ако това дело го нямаше, как си представяш Джейкъб след десет години?

— Ако се отърве ли?

— Да.

— Виждам го щастлив.

— Ясно. Значи щастлив.

— Може би с някоя жена, която го прави щастлив. Може би ще бъде баща. И ще има син.

Лори се размърда на стола.

— Но ще е приключил с тези тийнейджърски глупости. С цялото самосъжаление, със самовлюбеността си. Ако Джейкъб има някаква слабост, тя е в липсата на дисциплината, която му е нужна. Той си… угажда. У него я няма… как да се изразя… твърдостта.

— Твърдостта за какво? — уточни доктор Фогъл.

Лори се озърна любопитно към мен.

Мисля, че всички чувахме мислено отговора, дори доктор Фогъл: „Твърдостта да бъде Барбър“.

— Да порасне — смънках аз. — Да бъде зрял човек.

— Като тебе ли?

— Не. Не като мен. Джейк трябва да го постигне по свой начин, разбирам това. Не съм от онези бащи.

Събрах лакти на скута си, сякаш ми предстоеше да се провра през тесен процеп.

— Значи на Джейкъб му липсва дисциплината, която ти си имал в детството си?

— Да, липсва му.

— Анди, защо това има значение? За какво трябва да бъде твърд? Или срещу какво?

Погледите на двете жени се срещнаха в недоловим миг. Те ме изучаваха заедно, разбираха се помежду си.

И отсъждаха, че на мен „не може да се разчита“, според израза на Лори.

— Живота — промърморих. — Джейкъб трябва да бъде твърд, за да се справи с живота. Като всяко друго хлапе.

Лори се наведе към мен и хвана ръката ми.

След бурята, разразила се с ареста на Джейкъб, всеки ден минаваше в непоносимо напрежение. Обзе ни притъпена, постоянна тревога. Всички брояхме дните. Процесът срещу Джейкъб трябваше да започне на 17 октомври и ние се вманиачавахме по тази дата, сякаш бъдещето, което измервахме преди с целия си живот като всички останали, сега имаше крайна точка. Каквото и да ни очакваше след делото, не можехме да си го представим. Всичко, цялата вселена свършваше на 17 октомври. Можехме само да броим оставащите дотогава сто седемдесет и девет дни. Нещо, което не разбирах, докато това не беше се стоварило върху нас — много по-лесно е да понесеш важните моменти, отколкото времето между тях, липсата на събития, чакането. Драмата с ареста на Джейкъб, явяването му в съда и всичко останало, колкото и лошо да беше, профуча покрай нас и отмина. Истинското страдание започна, когато никой не ни виждаше, през онези дълги сто седемдесет и девет дни. Бездейните следобеди в притихналата къща, когато безпокойството безмълвно ни поглъщаше. Изостреният усет за времето, тежестта на редуващите се минути, замайващото чувство, че дните хем са твърде малко, хем се проточват. Накрая копнеехме най-после процесът да започне, за да се избавим поне от чакането. Бяхме като осъдени на смърт, очакващи изпълнението на присъдата.

Една майска вечер — 28 дни след ареста — тримата седяхме около масата в трапезарията.

Джейкъб беше навъсен. Рядко вдигаше поглед от чинията си. Дъвчеше шумно като малко дете, мляскаше влажно — навик, който също имаше от малък.

— Не разбирам защо трябва да го правим всяка вечер — изтърси той неочаквано.