Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Доктор Фогъл, може ли и аз да ви задам въпрос? Според вас допускала ли съм грешки? Имало ли е нещо, което не съм забелязала? Можело ли е да се направи нещо повече, ако съм била по-добра майка?

Доктор Фогъл се поколеба само за миг. На стената над нея две от африканските маски сякаш виеха.

— Не, Лори. Не мисля, че си правила грешки. Откровено казано, време е да престанеш да се обвиняваш. И да е имало нещо особено, и да е имало начин да се предвиди, че Джейкъб ще си навлече неприятности, не виждам как, който и да е родител би успял да разбере. Не и ако съдя по това, което чух досега от теб. Много деца вършат бели като Джейкъб, но това не означава нищо.

— Направих, каквото ми беше по силите.

— Справила си се добре, Лори. Не си причинявай повече това. И Анди също е прав — ти не сподели нищо чак толкова особено досега. Направила си онова, което всяка майка би направила на твое място. Направила си за детето си най-доброто, на което си била способна. Никой не би могъл да иска повече от теб.

Лори вдигна глава. Долавях нейната крехкост, все едно гледах как тънички пукнатини плъзваха като паяжинки по нея. Доктор Фогъл вероятно също откриваше тази чупливост, но нямаше как да разбере, че това е нещо съвсем ново за Лори. И колко видимо се бе променила тя. Само човек, който познаваше истински Лори и я чувстваше близка, можеше да схване какво се случва. Преди тя четеше с такова увлечение, че се случваше да държи разгърната книга с лявата ръка, докато си мие зъбите с дясната. Сега изобщо не посягаше към книга, не успяваше да събере сили за това или дори не проявяваше интерес. Преди имаше навика да се съсредоточава в събеседника така, сякаш го смяташе за най-обаятелния човек в света. Сега погледът й блуждаеше и самата тя сякаш не присъстваше в стаята. В дрехите, прическата, грима й се забелязваха дребни несъответствия и небрежност. Онова, което й придаваше сияен, младежки оптимизъм, започваше да гасне. Разбира се, трябваше да си я познавал преди, за да разбереш какво губеше. Само аз съзнавах какво й се случваше.

Но тя изобщо нямаше намерение да се предаде.

— Направих най-доброто по силите си — заяви с внезапна, някак неубедителна твърдост.

— Лори, опиши ми Джейкъб какъвто е сега.

— Хъм… — Лори се усмихна, щом се замисли за нашия син. — Той е много умен. Много забавен, много чаровен. И е хубав. — Тя дори се изчерви, щом произнесе тази дума. Все пак и майчината обич си е любов. — Увлича се по компютрите, харесва модерни устройства, видеоигри, музика. И чете много.

— Някакви проблеми с характера, с насилието?

— Няма.

— Ти ни обясняваше, че Джейкъб е бил склонен към насилие в предучилищна възраст.

— Всичко изчезна, щом го записахме в подготвителната група за училище.

— Питам се дали още си загрижена за това. Дали нещо в поведението му и сега те смущава или тревожи?

— Доктор Фогъл, тя вече отговори с „не“.

— Е, аз искам да разгледаме този въпрос малко по-задълбочено.

— Няма нищо, Анди — каза Лори. — Не, Джейкъб вече изобщо не прибягва до насилие. Но може би щях да съм по-доволна, ако беше по-открит в постъпките си. Понякога ми е трудно да го разгадая. Не е словоохотлив. Изпада в мрачни настроения. Много е затворен. Не само стеснителен, а насочва чувствата си, цялата си енергия навътре. Той е твърде отчужден и не е откровен. Всичко тлее вътре. Но няма проява на насилие.

— Има ли чрез какво друго да изразява себе си? Музика, приятели, спорт, клубове — каквото се сещаш…

— Не. Не се приобщава лесно. И има малко приятели. Дерек, още двама-трима.

— А приятелки?

— Не, прекалено млад е за това.

— Дали е така?

— А не е ли?

Психиатърката сви рамене.

— Може да бъде много критичен, ехиден, язвителен — продължи Лори. — И е цинично настроен. Само на четиринайсет години е, а вече е циник! Не е преживял достатъчно, за да бъде циник, нали? Няма какво да го оправдае. Може да е само поза. Такива са днешните подрастващи. Недоволни, иронични.

— Както описваш тези качества, изглеждат неприятно.

— Нима? Не исках да прозвучи така. Джейкъб просто е със сложен характер, струва ми се. Той все е в лошо настроение. Тоест харесва му да бъде гневното момче, което казва „никой не ме разбира, мамка му“.

Тя прекрачи границата и аз се сопнах:

— Стига, Лори, описваш всеки тийнейджър — гневното момче, което казвало „никой не ме разбира, мамка му“. Хайде де! Описваш което и да е подрастващо момче по света. Това е толкова типично.

— Може би. — Тя пак наведе глава. — Не знам. Открай време си мисля, че Джейкъб трябва да поговори с психиатър.