Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Добре — продължи доктор Фогъл. — Лори, ти описваше Джейкъб като бебе. Бих искала да чуя още за този период.

— Откакто навърши две години, се случваше други деца да пострадат, когато са около него.

Вторачих се сурово в Лори. Явно тя изобщо не проумяваше колко опасна е откровеността.

Но и Лори ми отвърна с яростен поглед. Не съм сигурен какво си мислеше — след нощта на моето признание разговорите ни не бяха нито много чести, нито много лесни. Между нас се спусна рехава завеса. Виждаше се обаче, че тя не иска съветите на юрист. Имаше намерение да каже каквото е намислила.

— Случи се няколко пъти — обясни Лори. — Веднъж в яслите Джейкъб пълзял върху катерушка и друго момче паднало от нея. Наложило се да зашият раната му. После едно момиче се изпусна от успоредката с напречни летви и си счупи ръката. Момче от нашата улица се търкулна с велосипеда си по стръмнина. И то имаше шевове на раната. Момчето твърдеше: „Джейки ме бутна“.

— Колко често имаше такива случаи?

— Горе-долу веднъж годишно. Възпитателките в детската градина все ни повтаряха, че трябвало постоянно да държат под око Джейкъб, защото бил твърде груб. А аз се плашех до смърт, че ще го изгонят. Какво щяхме да правим тогава? По онова време още работех като учителка, имахме нужда от детската градина. Навсякъде имаше дълги списъци със семейства, чакащи да се освободи място. Ако изгонеха Джейкъб, трябваше да напусна работа. Дори се записахме при чакащите за друга детска градина. За всеки случай.

— Господи! Лори, той беше на четири години! Толкова време мина оттогава! Какви ги говориш?!

— Анди, наистина трябва да я оставиш да говори, иначе е безполезно.

— Но тя говори за времето, когато Джейкъб беше на четири години.

— Анди, разбирам какво те дразни. Нека тя довърши, после ти ще кажеш каквото желаеш. Разбрахме се, нали? Лори, интересно ми е как са се отнасяли другите деца към Джейкъб.

— О, децата ли… Не знам. Джейкъб си играеше с малко от тях. Предполагам, че останалите не са го харесвали.

— А родителите?

— Убедена съм, че не искаха децата им да остават насаме с Джейкъб. Но никоя от майките и думичка не каза пред мен за това. Всички бяхме толкова мили помежду си. Не казвахме нищо лошо за децата на другите. Милите хора говорят така само зад гърба ти.

— Лори, а ти какво мислеше за поведението на Джейкъб?

— Знаех, че имам трудно дете. Знаех. Разбирах, че има някакви поведенчески проблеми. Той беше буен, малко по-груб, малко по-агресивен.

— Тормозеше ли другите деца?

— Не. Не в този смисъл. Просто не мислеше как ще се почувстват те.

— Избухлив ли беше?

— Не.

— А злобен?

— Злобен ли… Това не е точната дума. По-скоро… Не знам как да го нарека. Изглеждаше, че не е способен да си представи какво ще усетят децата, ако ги бутне да паднат, затова… не се поддаваше на контрол. Да, това е — не се поддаваше на контрол. Но с много момчета е така. Така си казвахме тогава: „Много момчета минават през този период. Това е преходно. Джейкъб ще го надрасне“. Така си мислехме. Ужасявах се, когато пострада някое дете, но какво можех да сторя? Какво можехме да сторим и двамата?

— Лори, а какво направи все пак? Опита ли се изобщо да потърсиш помощ?

— О, обсъждахме го безкрайно с Анди. И той все ми казваше да не се тревожа. Говорих и с нашия педиатър, той ми каза същото: „Не се плаши, Джейк е съвсем малък, това ще отмине“. Те ме караха да се чувствам малко пообъркана, сякаш се бях превърнала в една от онези шантави, изнервени майки, които през цялото време треперят над децата си и изпадат в нервни кризи заради някоя драскотина или… или алергия към фъстъци. А Анди и педиатърът ми повтаряха: „Ще отмине, ще отмине“.

— И наистина отмина, Лори, а ти наистина се тревожеше излишно. Педиатърът беше прав.

— Така ли? Виж ни къде сме сега, скъпи. Ти изобщо не поиска да разбереш какво става.

— И какво е то?

— Джейкъб може би се нуждаеше от помощ. Може би ние сме виновни. Трябваше да направим нещо.

— Какво трябваше да направим? И какво се случи, като не сме го направили?

Тя наведе глава съкрушено. Спомените за онези случки от детството на Джейкъб я измъчваха, сякаш бе видяла плавник на акула над водата, преди хищникът да се скрие в дълбините. Същинско безумие.

— Лори, какво намекваш? Говорим за нашия син!

— Нищо не намеквам, Анди. Не превръщай това в състезание кой е по-преданият родител, нито в… в скандал. Аз само си задавам въпроси какво правехме тогава. Казвам, че не знам какъв беше отговорът, нямам представа какво трябваше да направим. Може би Джейк имаше нужда от лекарства. Или от консултации с психолог. Не знам. Но не мога да не си мисля, че сигурно сме правили грешки. Сигурно е така. Толкова се старахме, не заслужаваме всичко това. Ние сме добри, съвестни хора. Разбирате ме, надявам се. Правехме всичко както е редно. Не бяхме твърде млади. Изчакахме. Всъщност за малко щяхме да прекалим с отлагането — бях на трийсет и шест, когато родих Джейкъб. Не бяхме богати, но и двамата работехме упорито и имахме достатъчно възможности да дадем на бебето всичко, от което се нуждаеше. Правихме каквото се полага и ето докъде стигнахме. Не е справедливо. — Тя поклати глава и промърмори отново: — Не е справедливо.