Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

На най-близкия вход намерих и звънеца за неговия апартамент с табела „ПАЦ, Л.“.

Някои от живеещите в блока отиваха към колите си, други се бяха запътили към близкия „Дънкин Донътс“. Една жена задържа вратата любезно, за да вляза (ако дебнеш някого в предградията, най-добрата маскировка е да си порядъчно избръснат бял мъж със спортен екип за сутрешен крос), но аз само й се усмихнах с благодарност. Какво правя тук? Да потропам на вратата на Пац? Не. Поне засега.

В ума ми тепърва се избистряше идеята, че подходът на Джонатан е прекалено плах. Той беше впримчен в мисленето си на адвокат и се задоволяваше да остави обвинението да се мъчи, като имаше намерение да надделее в кръстосаните разпити на свидетели, да посочи пролуките в доводите на Ладжудис и да изтъкне пред съдебните заседатели, че и да има някакви доказателства срещу Джейкъб, те са недостатъчни. Аз винаги предпочитах нападението. Опитвах се да бъда справедлив към Джонатан, съзнавах, че тълкувам лошо неговите думи и прекалявам в подценяването му, но знаех (както несъмнено знаеше и Джонатан), че по-добрата стратегия е да предложим на съдебните заседатели друга версия. Естествено, те биха искали да знаят кой е извършил престъплението, ако не е Джейкъб. Трябваше да им предложим история, която да задоволи това желание. Ние, хората, сме по-склонни да повярваме на истории, отколкото на абстрактни идеи като „тежест на доказателствата“ и „презумпция за невинност“, стремим се към цялостната картина на нещата още откакто сме започнали да рисуваме по стените на пещерите. Ясно ми е, че звучи пресметливо и нечестно, сякаш всичко опираше само до тактиката в процеса. Затова нека добавя, че този път другата версия беше вярната. Знаех си, че е така. Само трябваше да покажем истината пред съдебните заседатели. Това беше единственото ми намерение спрямо Пац — да проследя доказателствата и да спазвам правилата, както винаги. Ще кажете, че се увличам с обясненията и прекалявам с изтъкването на своята добродетелност, все едно и аз се оправдавам пред съдебно жури. Да, признавам, че не е логично — Пац го е извършил, защото Джейкъб не го е извършил. Но тогава не виждах изкривената логика. Аз бях бащата на момчето. И всъщност бях прав да подозирам Пац.

Джонатан предложи да привлечем психиатър. Каза ни, че е стандартна процедура да поискаме „експертна оценка на компетентността и вменяемостта“. Краткото търсене в „Гугъл“ показа, че жената, на която се беше спрял, беше авторитет по ролята на наследствеността в поведението. Както и да ни бе уверявал, че „гените на убиец“ са нелепост, Джонатан подготвяше решение за този проблем, ако евентуално възникне. Бях убеден, че каквито и да са научните достойнства на тази теория, Ладжудис не би получил възможността да я пробута на съдебните заседатели. Това си бяха подлъгващи доводи, нищо повече от излъскана и уж подкрепена от науката разновидност на прастара съдебна хитрина, която юристите наричат „доказателство чрез склонност“. Иначе казано, ако обвиняемият вече е извършвал такива деяния, вероятно го е направил отново, дори ако прокурорът не може да докаже това. Просто е — щом обвиняемият е обирал банки и отново имаме обрана банка, значи всички знаем какво се е случило. С този похват прокурорите опитват чрез намигване и сръгване с лакът да подтикнат съдебното жури към присъда, макар че не им стигат доказателства. Никой съдия не би оставил Ладжудис да направи този номер безнаказано. Важно беше и това, че научните изследвания на генетичния фактор в поведението не са в стадий, когато могат да бъдат признати от съда. Тази научна област е нова, а законът съзнателно изостава от науката. Съдилищата няма да си позволят грешки, като рискуват с авангардни хипотези, които може и да бъдат опровергани. Не обвинявах Джонатан, че се готви да оспори теорията за „гените на убиец“. Добрата подготовка за съдебния процес се състои в престараването. Джонатан трябваше да бъде готов за всичко, дори за възможност от едно на сто съдията да допусне такива доводи по делото. Безпокоеше ме обаче нежеланието му да сподели с мен какво прави. Нямаше ми доверие. Явно бях се заблудил, че ще бъдем екип като юристи и колеги. За Джонатан аз си оставах просто клиент. И то смахнат, ненадежден клиент, който трябва да бъде воден за носа.

Отивахме в болница „Маклийн“ — психиатричната клиника, където работеше доктор Елизабет Фогъл. Срещнахме се в оскъдно обзаведена стая, без никакви книги, само с няколко кресла и ниски маси. На едната стена бяха закачени африкански маски.