Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Забелязах, че тя каза „ нашето семейство“. Вкопчих се в думата, сякаш ме задържаше да не падна от висока скала.

Джонатан се облегна, свали очилата от носа си и ги остави да увиснат на шнурчето. Гледаше я с недоумение.

— Не става дума за Анди или за мен — обясни Лори. — А за дядото на Джейкъб, също за неговия прадядо и прапрадядо. И така нататък.

— Мамо, за какво говориш? — обади се Джейкъб.

— Само се питах дали могат да кажат, че Джейкъб има… склонност? Вродена склонност?

— Към какво?

— Към насилие.

— Вродена склонност ли? Не. Разбира се, че не могат. — Джонатан завъртя глава, любопитството му надделя. — За чии дядо и прадядо говорим?

— За моите.

Усетих как се изчервих, как се сгорещиха и бузите, и ушите ми. Засрамих се, после се засрамих от срама, от напусналото ме самообладание. След това пък се засрамих, че Джонатан виждаше как синът ми тепърва научава всичко това, как съм разобличен като лъжец и лош баща. Едва накрая се почувствах засрамен пред собствения си син.

Джонатан отмести поглед от мен, докато се опомня.

— Не, Лори — каза той, — подобни доказателства не могат да бъдат приети от съда. А и доколкото ми е известно, не съществува вродена склонност към насилие. Дори наистина да е имало насилие в рода на Анди, неговата добронамереност и неговият живот са доказателство, че тази склонност не съществува.

— Не за Анди се тревожа, а за прокурора Ладжудис. Какво ще стане, ако той научи? Търсих в „Гугъл“ тази сутрин. Съществуват дела, в които са използвани такива доводи за наследствеността, говорят за „гени на убиец“, които са предопределили агресивността на обвиняемия.

— Това е нелепо. „Гени на убиец“! Лори, просто не може да си намерила такива дела, гледани в щата Масачузетс.

— Така е.

Реших да се намеся.

— Джонатан, тя е разстроена. Говорихме за това снощи. Аз съм виновен. Не биваше да стоварвам тази история върху нея точно сега.

Лори изпъна рамене, за да покаже, че изобщо не съм прав. Владееше се, а не реагираше под напора на чувствата.

Джонатан й заговори успокоително:

— Лори, мога само да ти кажа, че ако се опитат да използват такива доводи в съда, ще се борим срещу тях с нокти и зъби. Това би било налудничаво.

Той изсумтя и тръсна глава, а за толкова сдържан и кротък човек това си беше същинско избухване.

Дори сега, ако се върна мислено в момента, когато за пръв път бе спомената идеята за „гените на убиец“, и то не от кого да е, а от Лори, гърбът ми пак се сковава, а гневът плъзва нагоре по гръбнака ми. Това не само е идея, заслужаваща единствено презрение, не само е клевета. Тя ме оскърбяваше и като юрист. Още когато за пръв път чух израза, веднага прозрях колко е мракобесен, как извращава истинската наука за генетичния фактор в поведението, за да нахлупи върху нея псевдонауката на нечистоплътни юристи, циничния език, чиято истинска цел е да повлияе на съдебните заседатели, да ги заблуди с блясъка на научната неопровержимост. „Гените на убиец“ са лъжа. Адвокатско мошеничество.

Тази идея сама по себе си подрива основата на наказателното право. В съда ние наказваме криминалните помисли — mens rea , виновното съзнание. Има древно правило: „Aclus non facil reum nisi mens sit rea“ 2 2 От лат. „Действието не поражда вина, освен когато и съзнанието е виновно“. — Б.пр. . Затова не осъждаме деца, пропаднали алкохолици и шизофреници — те са неспособни на решението да извършат престъпление, като разбират истинското значение на своите постъпки. Свободната воля е също толкова важна за закона, колкото и за религията, и за всяка система от морални норми. Ние не наказваме леопарда за това, че е див. Пък и дали Ладжудис би се осмелил да използва такъв довод? „Роден лош“? Аз вярвах, че би се опитал. Независимо дали имаше някакви научни или юридически основания, той би го нашепнал на съдебните заседатели като клюка, като споделена тайна. Той би намерил начин.

Разбира се, накрая се оказа, че Лори е права — „гените на убиец“ хвърлиха сянката си над нас, макар и не точно така, както тя очакваше. Но на първата среща Джонатан и аз, възпитани в хуманистичната традиция на закона, инстинктивно отхвърлихме тази идея. Присмяхме й се. Само че тя бе обладала въображението и на Лори, и на Джейкъб.

Долната челюст на сина ми буквално увисна.

— Някой ще ми каже ли за какво си говорите тук?

— Джейк… — започнах, но думите не идваха.

— Какво? Някой да ми каже!

— Баща ми е в затвора. И то от отдавна.