Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Ладжудис сви рамене с нахална небрежност.

— Ваша чест, като представител на правосъдната система мой дълг е да осведомявам за такива проблеми. Ако господин Клайн се чувства обиден…

— А ваш дълг ли е да отричате на обвиняемия правото сам да избира кой да го представлява в съда? Или да го наричате лъжец, още преди делото да е започнало по същество?

— Престанете и двамата — скастри ги Дебелогъзата. — Господин Ладжудис, възражението на обвинението срещу участието на господин Клайн в процеса като защитник на обвиняемия е прието за сведение и отхвърлено. — Тя вдигна поглед от книжата пред себе си и за миг се взря в Ладжудис. — Не се увличайте.

Той си позволи само нямо изиграване на несъгласие — килната встрани глава, вдигнати нагоре вежди, за да не я предизвиква повече. Най-вероятно отбеляза точка в негласния съд на общественото мнение. Във вестниците на другия ден, по радиото, във форумите в интернет, където разнищваха всяка подробност от делото, щяха да спорят дали Джейкъб Барбър се е опитал да хитрува подло. А Ладжудис никога не бе имал намерението да се държи мило.

— Делото ще бъде гледано от съдия Френч — обяви Дебелогъзата Ривера безпрекословно. Тя побутна папката към деловодителя. — Съдът се оттегля за десет минути.

Изгледа намръщено телевизионния оператор, репортерите в дъното на залата, накрая, стори ми се, и Ладжудис, но може и да съм се заблудил.

Уредихме бързо формалностите по гаранцията и освободиха Джейкъб да си тръгне с нас. Излязохме заедно от съдебната палата, а репортерите ставаха все по-агресивни — опитаха да ни препречат пътя, щом тръгнахме по улица „Торндайк“, един от тях дори блъсна Джейкъб в гърдите с надеждата да го провокира да отвърне. Джейкъб не направи нищо. Застиналото му лице не трепна. Дори по-учтивите репортери се опитваха да ни надхитрят, за да ни спрат и заприказват: „Бихте ли ни казали какво се случи вътре?“. Все едно не знаеха и не бяха проследили всяка секунда на мониторите в микробусите си и в съобщенията по мобилните телефони от техните колеги в залата.

Когато най-после се добрахме до колата, за да се приберем вкъщи, се чувствахме смазани. А Лори изглеждаше като изцедена. Косата й започваше да се слепва от влагата. Лицето й беше изопнато. Откакто ни се стовари тази беда, имах чувството, че отслабва с минути и миловидното й лице вече имаше измършавял вид. Когато завих към алеята пред гаража, тя ахна:

— Господи!

Притисна длан към устата си.

На фасадата на къщата беше надраскано с дебел черен маркер:

Големи главни букви, изписани старателно, не припряно. Къщата беше облицована със светлокафяви дъски и на съединенията им писецът бе подскачал. Иначе надписът бе направен грижливо, посред бял ден, докато ни нямаше.

Огледах улицата и в двете посоки. Никой не се мяркаше по тротоарите. Малко по-нататък се виждаше камион на службата по озеленяване, косачките и резачките бръмчаха силно. Нито следа от нашите съседи. Никакви други хора. Само спретнати зелени морави, рододендрони с розови и лилави цветове, редица от големи стари кленове, които правеха улицата сенчеста.

Лори изскочи от колата и се втурна в къщата, а ние с Джейкъб седяхме и гледахме надписа.

— Джейк, не се оставяй да ти повлияят. Просто се опитват да те сплашат.

— Знам.

— Направил го е някакъв идиот. И един е достатъчен. Не всички са като него. Хората не са настроени така.

— Точно така са настроени.

— Но не всички.

— Разбира се, че са всички. Няма страшно, татко. Не ми пука.

Обърнах се назад, за да го погледна.

— Наистина ли? Не те ли притеснява?

— Не.

Седеше със скръстени на гърдите ръце, присвил очи и стиснал устни.

— Но ако те притесняваше, щеше да ми кажеш, нали?

— Ами сигурно щях.

— Защото е нормално да се чувстваш… засегнат.

Той се намръщи и завъртя глава като император, отказващ аудиенция на свой васал. „Те не могат да ме засегнат.“

— Хайде, кажи ми — какво чувстваш сега, в тази минута?

— Нищо.

— Нищо ли? Невъзможно.

— Нали и ти каза — направил го е един скапаняк. Един идиот, наречи го както щеш. Татко, да не мислиш, че другите момчета не са ми говорили гадости досега? Казват ми ги в лицето. Според теб как се държим един с друг в училище? Това — посочи той с брадичка думите на стената — е само друг начин да ми ги кажат.

Вторачих се в него. Той не помръдна, погледна през прозореца. Усъмних се дали не сбърках със съвета предишната вечер, когато му казах „да бъде силен“. Тоест исках от него да се държи като мен. Но сега виждах, че е приел думите ми присърце и се опитва да играе ролята на истински мъж. Съжалих за думите си. Искаше ми се да зърна отново другия Джейкъб — моя непохватен, заплеснат син. Само че беше късно. Пък и неговите усилия да играе тази роля странно ме трогнаха.